„Понякога” е думата, която писателите от всички времена обичат. Това не са мои наблюдения, това го научих от гимназиалния учител Мишо П., който го беше засякъл в десетилетията на съдбовна обвързаност с литературата. Според Мишо така авторът се освобождава от отговорност, че онова, което разказва и внушава, е абсолютно валидно за всички времена и за всички човеци. Понякога (а също тъй и къде ли не) се случват нашите сюжети и всичко извън тях, дори противоположното, също има право на живот и също може да е мъдро, вярно и честно. В литературата плурализмът е далече по-добре защитeн, отколкото в живота.

И тъй - понякога! - си мисля за времето, което идва срещу нас и отминава, без дори да позволи да го разгледаме отвътре. Щом вървим един срещу друг, значи то идва от бъдещето. Не от обещанията за бъдещето, а от самото него. Прочее бъдещето отсега се произвежда тук, край нас, и само този факт ни прави песимисти. Какво беше казал поетът? „Не бойте се, деца, за утрешния ден”... Виждате колко не е вечна поезията. Направо си е време за уплаха - не за децата, за родителите. Като гледаме какви люде го майсторят този утрешен ден, по-добре да не разсъмва. Поколенията, които идват, ще се намерят в небрано лозе. Поправка: в обрано лозе. И във всичко друго - обрано.

Крадено е през всичките години на прехода

В последно време процесът е почти автоматизиран. Кражбата е държавен бизнес - в смисъл, че се върти този бизнес от хора, които се изживяват като държавници. Но това е в материалния свят - той е по-подвластен на времето. Какво ще успеем да спасим и да оставим на потомците от по-високата, духовната и ценностната страна на живота? Какво виждат те да се извършва с изграденото в морала, с устоите на държавата и нацията? Как приемат непонятното, старателно отдалечавано от истината, от гласността, от законността и дехуманизирано до крайност поведение на групировката около властта? И приемат ли го въобще? Забелязват ли как в тази ВИП среда нормалните правила за коректност и дори приличието са вече дълбоко назад - в дъното на пейзажа, че лъжата отдавна е престанала да пари устите им, че оскърбителният тон и безконтролното ломотене на управниците лишават отношенията между хората и усилията на нацията от всякаква смисленост и що-годе позитивна настройка?

Какво може да се очаква от бъдещето на страна, в която правителството и парламентът водят истерична кампания срещу държавния глава? Какво ще остане от тези институции, оплюти и омаскарени от държавни мъже и жени? Тонът на нападките наподобява всяка друга балканска свада - дотолкова обвиненията и клеветите са лишени от чисто институционална сдържаност и дори от най-непретенциозно възпитание. Оскърбителни са поне за половината български народ, посочил с гласовете си кой да седи на върха на страната. Говорят с апломб и необяснимо чувство за превъзходство, с дочути оттук-оттам купешки приказки. Със самочувствие говорят и със сарказъм.

Говорят, като че знаят какво е беквокал.

Говорят, като че знаят коя е столицата на Китай.

Говорят, като че знаят защо са турени там и какво се очаква от тях.

Всъщност не могат да преглътнат едно: че този човек ги победи на избори. И друго - че не могат да постъпят с него като с Иванчева. Тя също ги смачка на избори и сега ще гние в тъмницата. За урок на всеки, който ще се осмели пак да ги надвие!

Откритото попиляване на истината, на принципите, на приличието дори са отличителни за властта в републиката. И ако днешната политическа класа доведе и легитимира този разврат, утрешната ще бъде негова рожба. Тя ще се ражда, ще расте и укрепва (и властва!) по примера на сегашните лъжедемократи и най-обикновени самозванци.

Обикновените критерии за подреждането на политическите лица отдавна не действат в България

Още в началото на прехода един мъж, който за краткото изминало време на промените бе сменил четири политически партии, вместо да бъде осмян и отхвърлен, стана кмет на София. Отблагодари се на софиянци, като продаде водата на града и ги държа месеци в жажда и нечистотия. Подобни уроци в миризливата прегръдка на хамелеони и на подставени лица не се оказаха достатъчни на българите в България. Просто нацията нагоди нагласите си към реалната действителност. Вървим към пълно претопяване на техните и на истинските ценности.

Децата почти от люлката попадат в клопката на отвратителни манипулаци. Те растат манипулирани. Утре манипулирани ще гласуват. Те ще имат различни от нашите представи за добро и зло, за доблестно и срамотно. Един деятел от управляващите - едроглав и вакъл, сочно обясняваше как е станал член на БКП, защото в армията без червена книжка повече от капитан не можеш да израснеш. Иначе той никога не е изповядвал идеите на онази партия и няма нищо общо с нея. Това, да се запишеш някъде само защото си откровено меркантилен, в нормално общество се смята за позорно. Вместо да го тръбиш, там ще го пазиш като най-секретна лична информация. Тук това е извор на самочувствие, предмет на гордост, стъпало към просперитет. Но това разрушава душите на поколенията след нас, легитимира пребоядисването, кариеризма, необузданата алчност. Някога се смяташе, че всичко лошо детето научава на улицата. Днес развалата тече от телевизора - и вкъщи няма чистота и свяст. И само който не съзнава, че днес се изработва нашето утре, само той ще може да умре спокоен.

Колкото до управниците, те това го знаят добре, сигурни са и отсега се грижат и действат и в бъдещия ни живот

тяхното мазно щастие да остане непокътнато

Вече има закон, който освобождава високопоставени политически лица от наказания за делата им във властта. В момента се прокарва друг, който ще удвои срока за разсекретяване на документи от държавните решения и сделки - за да останат недостъпни доказателствата за черните им дела. Цинично и арогантно, но предвидливо. Безнаказаността е част от разгрома на нравите и дори на обикновеното приличие, който пълзи към близкото българско бъдеще. За новите поколения ценностите на предишните ще са вече антикварни.

А думата „понякога” някак неусетно се изгуби в нашия текст. Онова, за което си похортувахме тук, май се случва не понякога, а винаги, всеки път. „Понякога” не е много честна дума, ако я турим пред болки и неволи всекидневни, пред хроничните наши страдания или пред върволици от престъпления, които нямат свършване. В речника на прехода нейната честота се стопява. И вече не е честно да я употребяваме често. Не може да бъде понякога онова, което е всеки път, всеки ден.

И още нещо. Дали ни се иска, или не - утрешният ни свят ще бъде червен. Червен от калинките, плътно накацали, облепили българския пейзаж. Тогава, при толкова червено, може и антикомунизмът да изчезне. Просто страничен ефект: ще свикнат с цвета...