Медия без
политическа реклама

ИНТЕРВЮ 

Политиката постоянно ме отблъсква

Отвращава ме администрацията в човека, както казва и Стриндберг, признава поетът Васил Балев

Веселин Боришев

Васил Балев е автор на стихосбирките "Злак", спечелила наградата "Иван Николов" за млад автор през 2011-а, както и "Стихотворения" (изд. "Факел експрес"), която също бе удостоена със статуетка "Иван Николов" през 2014-а. Тази година в Театрална работилница "Сфумато" предстои да бъде поставена пиесата му "Свлачище". 
Току-що излязлата стихосбирка "Тежест" (изд. "Жанет 45") е най-новата му книга.
---------
- Новата ви книга е наситена с доста драматизъм. Той обаче не е от оплаквачески тип, тоест от автооплаквачески. Как се отнасяте към битието - като лично засегнат или като пристрастен наблюдател?
- Пред думата "драматизъм" предпочитам напрежение: или онова нестихващо безпокойство, което понякога придобива словесна плътност. Всички ние, макар и в различна степен, се намираме в състояние на несигурност. Именно тя ни отвежда към същностни открития - за нас самите и за света. В повечето случаи обаче човек се стреми по всякакъв начин да заглуши своята тревожност, защото (все пак) това е неприятно, изронващо чувство, което ни кара да се съмняваме в нашите удобни представи и несъстоятелни илюзии. 
- Казвате "тревожност". Това чувство неизбежно ли е?
- Не знам. Лично според мен основен белег на чувствителния и грамотен човек е да използва безпокойството като метод за търсене на някаква истинност. Което пък не означава, че трябва да досажда на другите със своите мимолетни хрумки за действителността. 
- Сложно ми е някак...
- Във въпроса ви има силен философски оттенък, затова отговарям така претенциозно. Иначе - към битието се отнасям неспокойно. И с чувство за хумор, когато това е възможно.
- Нека говорим за поезията. Да си поет у нас, пък и навсякъде, е занятие двусмислено, но и икономически - как да кажем, твърде нелеко. Вие как се справяте?
- Вече съм на 33 години, но продължавам да гледам твърде подозрително на названието (или състоянието) "поет". Особено днес, когато разбирането за това е по-смътно от всякога. В историята на световната словесност има такива респектиращи примери, че аз бих предпочел да наричам себе си "писател на стихове". 
- Защо?
- За свое удобство. Критерият сега, изглежда, е занижен. А критерият има смисъл само когато съдържа в себе си чувство за непреклонност. Една художествена напредничавост трябва да е качествено нова, не само нова и куха. Що се отнася до социалния престиж да се пишат стихове, той не само отдавна не съществува, но и изобщо не ме интересува. Какъв по-голям престиж от това да изпробваш на глас, в тишината, звуковете на думите, които много често дори не са твои? Самият език е престижът. Да сме словесни е изумителен престиж. Всяко сериозно занимание с езика не само е, но вероятно трябва да бъде икономически неизгодно. Светът работи по друг начин. Поетът няма нужда от неговото рафинирано лицемерие. Защото това, което казва голямата поезия, противоречи на отвратителната администрация, която движи земния ни свят.
- И вие се изстреляхте с такъв отговор към "високата философска топка". Нека се приземим - към патриотизма примерно. От Карлово сте - град на родолюбци, наситен с история. Как се отнасяте към т. нар. българщинА - от едни превъзнасяна, от други - политически иронизирана днес?
- Самата дума "българщина" вече носи усещане за дрезгава, геномна неприятност. Ние самите сме я натоварили с такава конотация. Това характерно чувство за тъмен, сляп и родов срам продължава да работи в нас - като общност. Темата е много сложна и да се говори смислено по нея би трябвало този, който говори, постоянно да се оправдава: какво всъщност НЕ Е имал предвид с казаното... Парадокс. И като стана дума за прекрасните възрожденски градчета, не разбирам как една клоунадна възстановка на Априлското въстание например може да поддържа чувството за принадлежност и памет?
- Какво имате предвид?
 - Това е туристическо мислене от най-повърхностен тип. Това е опит за масово селфи - на конкретен, епически бекграунд. Давам пример с подобни прояви, защото голяма част от нашия масов "патриотизъм" се изявява така. Фалшив, декоративен патос. 
- Къде се туряте тогава? При т. нар. космополити?
- Ироничните присмехулници са също отблъскващи - с тяхната черно-бяла "антибългарщина" и вулгарен нихилизъм. Странно: ние сякаш все още нямаме адекватен, съвременен, емоционален код, по който да прочетем големия Ботев, да опресним за себе си неговите дела - и тези на Левски.
- То май и с големите имена в литературата е така. Вие от кого се учите в голямата поезия?
- Константин Преславски, Христо Ботев, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Александър Геров, Константин Павлов, Христо Фотев, Биньо Иванов, Георги Рупчев, Иван Методиев... Поне петима живи автори от съвременната ни поезия ми влияят силно като читател, но умишлено не ги изреждам. Уча се от класическите и съвременните имена в световната поезия. Както и от българското народно творчество.
- Бяхте журналист известно време. Разочарова ли ви тази професия, или я намирате за интересна все още?
- Не си спомням да съм бил особено очарован. Въпреки че в своята същност журналистиката е сериозно и достойно занимание, което би трябвало да има важно значение за критическото мислене в едно общество. 
- А не е ли така?
- Ако говорим за журналистика днес в България, бих казал, че тя почти отсъства. Нейната природа (и функционалност) е толкова изкривена и пресована, че голяма част от т.нар. журналисти са нищо повече от слабограмотни пиари... на нещо си... Твърде много ценя качественото разследване, както и качествения публицистичен текст, за да бъда по-мек в своя израз.
- Но това е и политически проблем. Кажете - политиката привлича ли ви? Тя неизбежно зло ли е, или може да е средство за постигане на обществена хармония?
- Политиката постоянно ме отблъсква. Толкова много, че внимавам да не мисля за нея. Колкото и това да се струва несериозно на някои. Но моята преобладаваща аполитичност не означава липса на позиция. По едно време си мислех, че трябва да се намери нова форма на социалния гняв у нас, защото старите не вършат никаква работа. Преди време бях чел, че една театрална трупа някъде в Източна Европа направила мащабен пърформанс: формирала партия от артисти, организирала предизборна кампания и т.н. Всичко това - като едно голямо представление, на живо. Тогава се впечатлих. Но сега си мисля, че и това е твърде безобидна форма на протест. А протест трябва да има - дори когато ни се струва безсмислен, защото иначе се губи тягата на общественото живеене. Когато силата на протеста отслабне, той се превръща в жалко, безполезно раздразнение.
- Кое ви отвращава най-силно? А какво ви успокоява и радва?
- Отвращава ме администрацията в човека (по израза на Стриндберг). Прозрачната, несломима злина на ежедневните човешки отношения. Радва ме всяка непосредствена проява на жизненост. Както и всяка осъзната проява на нежност.

Ключови думи:

Васил Балев, Тежест