Не знам защо ми трябваше, но в началото на седмицата се заслушах в дискусията, организирана от “Милениум клуб” - мозъчния тръст на младите българи в чужбина, ръководен от 28-годишния адвокат в лондонския офис на Kirkland&Ellis International Румен Чолаков. Това са новите юпита, които днес се колебаят дали да ни пратят депутати през листите на партиите у нас, или сами да си направят партия и да превземат жълтите павета в София. В ужасна дилема са.

Във въпросната дискусия, която проследих, все едно са ми малко ядовете, взеха участие опитни политици като Томислав Дончев и Сергей Станишев, които в нетренираните очи може да изглеждат като несъвместими образи, но всъщност стоят идеално един до друг. И, да, тази дискусия беше безсмислена, но въпреки това - интересна.

Тази сбирка

трябваше да удари още един шамар

върху сурата на т.нар. евроскептици. Преди да овладея тънкостите на страсбургския Newspeak, дълго време смятах, че скептик е човек, който изпитва известно недоверие - към хора, процеси и т.н. Т.е. блажено грешах, че евроскептик е човек, който има резерви към начина, по който лъкатуши ЕС, а евроскептицизмът по принцип е онази британска болест, която е факт поне през последните 40 г., ако не и повече. Ако ти се чувстваш европеец, искаш ЕС, а не Евразия, но се срамуваш от “ишиаса” на Юнкер, имаш резерви към превръщането на съюза в неолиберален колхоз, ръководен от Германия и Франция, ако си категорично “против” Европа на две скорости и безконтролната миграция - то ти вероятно си евроскептик, мислех аз. И като българин и евроскептик определено не схващаш страната си просто като 28-а република на СССР, на която

новите поръчки се сервират като ценности 

Т.е. виждаш фактите, а не добавената реалност на евробюрократите. Единното европейско пространство е прекрасно, но за нас има Шенген. Общата валута улеснява свободното движение на пари, стоки и капитали, но ние не сме дори в чакалнята на еврозоната. Ти виждаш отчуждението на гражданите от Брюксел, виждаш бюрократизацията, виждаш липсата на всякаква субсидиарност, виждаш, че вече не сме In varietate concordia, и не си доволен от това. Критикуваш, защото искаш нещата да се оправят. 

Те обаче решиха да не разделят критичните европейци от онези европейци, които наистина желаят разпада на евроимперията - русофили, неофашисти и т.н. По-удобно е - вкарваш всички в общ кюп и стреляш напосоки - все ще уцелиш враг. Затова ти казват, че твоите евроскептични наблюдения само нагнетяват недоверие и песимизъм, т.е. те са вредни за ЕС. Те ти казват, че ти не решаваш проблеми, а пречиш на живота. 

Преди пет години, по време на кампанията за евроизбори през 2014 г., основната тема в предизборната борба беше именно необходимостта от промени в ЕС, а аз си мислех - ето гласът на здравия разум вече се чувства, щом дори Камерън и Оланд говорят за проблемите, които започнаха да никнат като гъби след Лисабонския договор.

За съжаление, онези евроизбори минаха и следващите пет години никакъв дебат не се случи на континента, нещата даже се влошиха, а в речника на еврократа "евроскептик" се затвърди отчетливо като “противник на ЕС”. За младите неолиберали това явно бе ясен знак да натоварят до безобразие смислово термина. Така

"евроскептикът" избуя не само до противник на Европа,

но и до противник на цивилизацията, морално неустойчив архаизъм, абе с две думи - привърженик на Путин и Евразия. Вътрешен враг. 

Разбира се, когато нарочиш за враг човек, който те критикува, едва ли очакваш някакъв смислен дебат, дискусия или както там се нарича. Като нарочиш хората за врагове, просто чертаеш разделителни линии и генерираш омраза. 

Но да се върнем на сбирката на новите юпита.

За “милениалите” няма какво да се каже. Просто е удивително, че интелигентни момчета от Лондон не виждат проблемите на Европейския съюз, които бяха дискутирани много широко в Обединеното кралство през последните години - не само около Брекзит.

Толкова млади, а вече конформисти

Бунтари, които не искат промяна. Разбирам прагматичността, деловитостта и изгарящото желание за реализация на цялото това поколение Y (родените след началото на 1980 г.), но когато става дума за дискусия за бъдещето на общия ни европейски дом, точно от тях се очакваше правдив, а не ангажиран анализ. 

Затова - по-интересни бяха политиците. Томислав Дончев например за миг ми напомни на човек, който защитава тези, с които не е много окей. (Според мен цялото пребиваване на Дончев в Министерския съвет не му е много окей, ама какво да правиш - работа.) Дончев в прав текст заяви, че повечето хора нямат и не могат да имат икономически и политически аргументи защо ЕС не трябва да съществува. За Бога, абсолютно бе прав - няма и не може да има свестен аргумент против сдружаването на хора и държави, против идеята за свободния европейски пазар и свободното движение на хора и стоки. ЕС трябва да съществува точно затова.

"Какъв е проблемът тогава", попита риторично Томислав Дончев. Ми, няма проблем, Томи. Нека да съществува ЕС, нека цъфтят сто цветя.

После обаче мъглата се сгъсти и вицепремиерът рече, че нито един сериозен проблем в Европа и света не може да бъде решен в рамките на националните граници. Удивителна гледна точка. Той имаше предвид, разбира се, наднационални проблеми като проблемите с климата, с мигрантския натиск и прочие глобални казуси и т.н., но въпреки това вицето бе убеден, че има само един исторически път за решаването на голям проблем - да се откажем от суверенитет и да се хвърлим в гигантската симбиоза.

Да влезем в някакъв союз нерушимый

Ето така се раждат евроскептицизмът и фалшът. Всеки един проблем може да се реши с диалог в рамките на международното сътрудничество. Преди 30 г. така бе спряна надпреварата във въоръжаването, така се стигна до приемане на задължения във връзка с човешките права и основните свободи, по такъв начин след последната световна война в Европа бяха решени въпросите, свързани с териториална цялостност на държавите.  

Цялата дискусия на "милениалите" се въртеше около неистовото желание на Станишев и Дончев да задържат статуквото. Нещата си вървят супер, не е никак добре да се мъти водата (има си хас ситуацията да е друга, след като Станишев и Дончев са представители на две европейски семейства, които управляват този континент заедно и искат това да продължи).

Стана ясно, че двамата

не виждат място за каквато и да е дискусия

на тема бъдещето на Европа.

Според Дончев пред ЕС има три пътя - интеграция (т.е. повече от същото), дезинтеграция (дето я искат гадните евроскептици) и частична дезинтеграция (това е ЕС на две скорости - никой не иска този вариант). Т.е. единственият правилен отговор тук е “интеграция”.

Станишев също вижда три пътя, които нарича с малко по-различни имена: Европа на статуквото, Европа на няколко скорости и Европа на нациите (това го обяснява като "режисиран проект, обърнат към миналото"). Т.е. единственият правилен отговор при Станишев е статукво, повече статукво.

Обобщено -

статуквото на Станишев е същото като интеграцията на Дончев

Между другото - чест прави на Станишев, че въпреки предизборния период назовава нещата директно, така както ги чувства - човекът е окей със статуквото. Разбира се, като лидер на ПЕС той предпочита левите да са пред десните в евроизборите, но явно е окей после пак всички да се целунат като братя и да парцелират властта. 

Той е окей и като казва: “За средна страна в европейски мащаб, каквото сме ние, най-добрата защита е в такава общност. Защото оставаме сами срещу глобалните проблеми и големите играчи”. Това e нищо повече от Борисовото: “Ние сме малки, да слушаме шефовете”.

Тъжна история. От едната страна са критичните граждани, от другата са безкритичните политици. 

Донякъде разбирам само онова момче - Румен Чолаков. В желанието си да защити великия и несломим Европейски съюз от протягащия мръсни лапи евроскептицизъм, бъдещият политик започна речта си с “Комунистическия манифест”: “Един призрак броди из Европа”…