Да ходят ли учителите по къщите и да завръщат ли блудните овчици към кошарата на задължителното образование? Или това не е работа на преподавателите, а на общинска администрация, полиция, агенции и служби? 

Това бе един от въпросите при откриването на новата учебна година. Въпрос важен, но за мен само още едно свидетелство за парадоксалната айлящина на т. нар. наш преход. Тоест ние поставяме този въпрос тогава, когато онези, родени по времето, в което въпросът е следвало да се реши, 

са вече родители на десетинагодишни деца

Неграмотността отхапа парчета от цели групи хора, направо цели етноси. Тези групи станаха на свой ред родители, а е знайно от педагогическите науки, че родителите научават децата си само на това, което сами знаят. Ако знаеш да четеш и пишеш, и чадото ти вероятно ще се научи. Дори може да те удари о земята с по-късни познания. Ако не знаеш, то и чадото ти вероятно ще попие само това, което знаеш. То ще е проста наука от типа на - по-добре сит, отколкото гладен, "русо гладно няма" и прочее първични афоризми, експлоатирани от шоуформатите, но потискащи в реалността при пряк сблъсък.  

Отпадането обаче на цели групи от образованието, както и днешните протести срещу "ходенето по къщи" от учители не са причинени само от мързел или

са обща функция от образователния и социалния хаос

Те са закономерност от нарушенията, от деградацията на ценностната система. И ако днес още мами и татьовци водят детето за ръка с китка към първия учебен ден, то е само защото някои от ценностите, дошли от Славейково и Вазово време, оцеляха. Тези ценности са свързани с възможностите, които носи знанието, но и с уважение към субекта, който дава това знание. По-горе поменах класиците, само че, ако трябва да съм честен, то и тогава респектът към педагога трудно си е пробивал път. (Същия Славейков, Петко, го помним как се цанил за даскал, пък общинарите му дали по-ниска плата от на говедаря, защото "гуйдаря по цял ден дъжд го вали, слънце го пече, пък даскала - зиме, лете - се на завет!" 

Представата за даскала като за наемник-сиромах, призван да понаучи на елементарна грамота чедата (главно мъжките), е остатък от патриархалните времена, когато ръчното земеделие е основният източник за прехрана на едно почти еднородно в социален план население. Нашето е било тъкмо такова преди век и половина-два. Авторът помни от дядо си как неговият пък дядо го е отговарял да учи за даскал. "Даскалът що е - аргатин. Нема ниви, нема гора, нема добитък, нищо нема. Доажда при мене да му дам сиренье, леб, да съ рани. Колко му дам, толко има." 

Всъщност тази представа за даскала у простия селянин, воюваща с другата представа - за педагога като основен фактор за образователен, но и икономически просперитет на нацията,

бе копирана от българската държава, 

пък и от българското общество след политическите промени през 90-те. Тъкмо българската държава и българското общество решиха, че даскалът е нищожна фигура, незаслужаваща ни особена плата, ни особено уважение. По-нищожна и от шоумена, който се бъзика с него в тъпи тв смешки, и от чиновника, който му се прави на началник и му спуска непрестанно неизпълними планове и формуляри, и от парвенюто-чорбаджия, яхнал за една-две нощи дебел джип, който му върти пръст, ако се скара на синчето или щерката за капризи или фешън-експерименти. 

Не казвам по-нищожна от "гуйдаря", щото и говедата тогава бързо изчезнаха - заедно с пиетета към образованието. 
Учителят се усети лишен от опора, при това - вярвам и досега - не само от опора като икономическо самочувствие, но и в социален аспект - като уважение и признание. Това обезвери педагозите с призвание, но още по-зле - не послужи за обновяване на кадровия състав с млади хора. (Затова и сега липсват към 4000 учители, както съобщава министерството.)

Та да ходят ли, или не по къщите днешните учители, за да не бъдат утрешните граждани на страната ни неграмотни? 

Само че те ходеха и преди години. Част от учителските задължения, доколкото помня, беше да се посещават домовете на бъдещите и настоящите ученици, да се провери в каква среда живеят и растат бъдещите строители на страната. Това е част от процес, който означава, че педагогиката и образованието са грижа на абсолютно всички пълнолетни - родители и администрация, училище и улица, минали и настоящи авторитети. Ако прекъснеш процеса, ти трябват десетилетия, за да го възродиш. Или - ако си изпуснеш децата, те вероятно ще попаднат в други географски или идейни пространства и там други авторитети ще ги учат на други ценности. 

О, може тези ценности да са превъзходни,

а може и да са опасни - не се занимаваме с това сега. Единственото, което знам, е, че тези ценности са чужди. И ще стават все по-чужди. 
Та перспективи за бъдещо развитие виждам - примерно за къщи за гости, за хотели и туризъм, за избори и дори за инвестиции мога, при повече въображение, да открия. Ала за образование, демографски възход и национално самочувствие - тц, не виждам поводи за оптимизъм.  
Сигурно затова, като ходих наскоро до паметника на Иван Хаджийски* в Троян, където без време отишлият си наш учен се е подпрял на велосипеда си, той ми се видя кахърен. "Оптимизъм ли? сякаш казваше - ...нещо ми се позамъгли." 

---
*Смята се за създател на българската социология. Загива едва 37-годишен като доброволец във войната срещу Германия през октомври 1944 г. Пада на връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия, по време на сражение с немската SS дивизия "Принц Ойген".