Медия без
политическа реклама

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

По едно сандъче остава

Четох някъде, че според "британски анализи" българските емигранти били единствените, които в рамките на 10-15 години се асимилирали напълно, без желание да запазят каквато и да било идентичност. 
Можем да го възприемем в обиден за себе си план. Можем и да се усъмним - както сторих аз - в достоверността и прецизността на анализите. (Усъмних се, изглежда, с право.) Но можем и - ако в това наблюдение има нещо вярно, да не му търсим тълкувания в национален и патриотичен дух, а да приемем бързата "разтворимост" в местната култура и бит като плюс в някои аспекти - пластичност, адаптивност, успешна "вписваемост" във всякаква среда. 
Всъщност за българската емиграция - 

в панически или по-неутрални тонове,

са изписани стотици страници със социологически и статистически анализи. Оказа се, и досега е така, че е невъзможно да се уточни броят на напусналите родината сънародници, намерили приют другаде. Всички източници все пак приемат, че става дума за няколко милиона, най-често се говори за между два и три. 
Аз обаче ще напусна сферата на милионите и социологията, за да разкажа няколко лични впечатления. По време на пътуванията си през последните десетилетия срещах много българи в чужбина - направиха ми силно впечатление няколко единака. Впрочем единачеството е характерно за немалка част от българската емиграция. Дали поради споменатото по-горе желание за "бърза разтворимост", дали поради някакви болезнени спомени и преживявания, но в много кьошета на света има наши сънародници, които не се събират със себеподобни на племенен принцип. А си карат башка, сами по себе си. С това наистина се различаваме от много диаспори, които се сплотяват извънредно силно в чужбина. Та ще разкажа четири случая.
Първата е жена, на възраст към шейсетте. Жената живееше от три-четири десетилетия в Париж, предполагам не е жива вече. Срещнах я в средата на осемдесетте, още Живков управляваше у нас. Жената наемаше в Париж студио за коафюра на кучета - тоест подстригваше домашни любимци. Беше идвала у нас и се връщаше с влак в Париж, натоварена с огромни и тежки торби. От това, което говореше, допуснах, че е имала бурен живот във френската столица на младини. Нищо чудно да е упражнявала и някои древни занаяти, макар че ми спести уточнения и подробности намекна само. Беше си ачик парижанка вече, макар от низшите социални слоеве. Живееше самичка, но не бе никак потисната, изглеждаше жизнена и непримирима. Разказа как учела комшийки французойки на 

"български инат" и оптимизъм, 

как "ги стягала" и лекувала от депресии. И ги обучавала на туршии с хубави продукти - тъкмо това носеше в огромните си денкове, които й помогнах да натовари.
Другият е собственик на малко хотелче в малък град в средноевропейска държава. Оказах се в градеца случайно - преди десетина-дванайсет години. А той случайно се оказа българин, оженен там от десетилетие и половина. Беше мълчалив, гледаше всичко и всички с известно подозрение. Когато обаче узна, че съм българин, ме покани на кафе. И ако щете вярвайте, мълчахме заедно петнайсетина минути, гледайки се сегиз-тогиз изразително. Нещо ми казваше с поглед този непознат сънародник, беше важно, но непредаваемо. Думите му бяха иначе едносрични и мноого нарядко. Накрая ме попита: имаш ли си всичко в стаята? Казах да, а той все пак ми тикна още - сапунчета, шампоанчета, тоалетна хартия... Смешно ми стана, но и мило някак. 
Третият живееше от десетилетия в голяма северна страна. Беше се почти напълно слял там с всичко - език, култура, навици, мога да кажа, че в някои неща беше станал "по-католик от папата", що се отнася до привързаности към официалните политически доктрини в страната. Освен това май беше затаил някаква обида от България, по-скоро свързана, доколкото разбрах, с женска измяна, но и с началнически произвол ли, некомпетентност ли, нещо такова. С две думи - привързал се беше към новата родина като сираче към внезапен благодетел - искрено и всеотдайно. Обаче така се случи, че заедно гледахме у тях по телевизията как в една спортна среща български отбор се среща с могъщия отбор на новата му родина. В двубоя нашите се държаха мъжки - отстъпваха уж в напора, но играха кораво и накрая постигнаха своето. И човекът се просълзи! Почти се разплака. Това ме потресе, признавам. 
Четвъртият живееше самотно в малък град в неголяма балканска държава. Бях там с автомобил, имах проблем с едното колело. Насочиха ме от хотела към ползващия се с респект в градеца мой сънародник. Човекът - по професия инженер, притежаваше работилница за "ремонти на всичко" наблизо. Помогна - води ме при майстори, пазареше се вместо мен за по-ниска цена. Този натоварен иначе с ангажименти професионалист си загуби повече от половин ден с мене. Видимо не показа никаква амбиция да се "дружелюби" със скромната ми персона, по-скоро беше лаконичен и суров. Накрая ме изуми абсолютното му нежелание да приеме пари или подаръци за така важната си помощ. Наложи се да го възмездя почти скришом. 

Та да ме прощават "британските анализи"

Има нещо, чекмедже в главата ли е, друго ли е - но има. Може би е като онова сандъче в нашумелия напоследък роман "Калуня-каля"  от Георги Божинов - за трагичния юнак и помак Калуньо. Който пази едно увито в кърпа сандъче, а там - няколковековни старини. Хем от друг свят, божем, хем негови донемайкъде.