Предупредих ви неотдавна, че жанрът „размишления” напира в „Нерви и утехи”. Някога в литературата се подвизаваше един любопитен творчески метод: „поток на съзнанието”. Пробваха го и тука, но като се огледаха – оказа се най-банално, чистокръвно размишление. Изглежда събитията, които ни терзаят напоследък, изискват не по-малко размисъл, отколкото плам. А има и нещо друго: плам, страст, гняв и болка няма как да запишеш на хартия/компютър. Освен може би в стихотворение. Размишлението ги опитомява и споделя. Дори без да им добавя мъдрост или поука. Това тук е само една техническа бележка (ремарка), за да можем да продължим този разговор за живота ни от последните два месеца. Разговор с кого? Изглежда със себе си, защото с Тях разговор не се получава. Те разговор с нас не искат, не помислят дори да го започнат. Ние пък в диалога с Тях не вярваме. Вярваме само на г-жа Оставка!

На 5 април 2018 г. в „Сега” съм отпечатал нещо, което днес добива особен звук и смисъл.  Да го видим. „Дъщерята на Кольо Градския завела момиченцето си за Цветница в Солун. Фамилията има предистория по онези места и тя отишла с малката да се черкуват в катедралата "Свети Димитър", ходили по гости и по сладкарници, фотографирали се на воля с телефоните и незабавно пращали снимките на дядо и баба в София. По време на тая скромна фиеста детето замислено попитало: дали не могат да дойдат да живеят в Гърция? Майката едва се окопитила: защо! Защото хората тук са много засмени, весели са и всички са радостни - бил отговорът. Кольо бе разтърсен от тази случка. Това в Гърция, днес, когато всички са сърдити и гневни, с орязани пенсии, с опоскани заплати, с озъбени кредити - те са весели и засмени, ние сме начумерени и черни-почернели. Не можеше място да си намери, нито да измисли отговор... Детето прави разлика между засмян и навъсен свят. Ние – не.”

Заради едни усмивки детето е готово да се махне оттук. Този дефицит е достатъчен за него. След време открива и други важни причини. И наистина се маха.

Защото българският живот е не само навъсен. Той е още и несправедлив. Той е суров

Оскърбителен. За мнозина – просто гладен. За честния човек – и безнадежден.

Управниците открито се чудят: какво не му харесват българите на живота? Не само като си броят парите и кюлчетата се чудят, а и публично, всенародно. Спомням си подобна риторика от социализма: „Преди девети септември – нула телевизори. Сега – 300 хиляди.” Виждал съм го с очите си. Такива сравнения се ръсят днес непрекъснато от екрани и джипове: толкова километри магистрали, толкова зали...

Прочее, за залите и магистралите. Имали сме аналог вече, фюрерът на Третия Райх много си падал по подобно строителство. Но чудна работа: като гледал проектите на своите градежи, той искал да му нарисуват и как обектът ще изглежда... в руини. Като какъв ще се нареди един ден до останките от великите империи на миналото, Елада, Древния Рим. Нашият му колега не се интересува от толкова далечното бъдеще. Той е сигурен, че ще види своите строежи рухнали още при собственото му управление.

Промъкват се срамежливо в общественото пространство едни шестцифрени числа – сумите, заплащани от властта за „научните” и публицистични хвалебствия от професионални клакьори, с които тя  насища ефира и пресата. Самите изпълнители, вече излинели от употреба, едва се държат на крака от своите нескончаеми дежурства по екраните. Арсеналът им, овехтял и изчерпан, иска обновление. Но никой от тях не посяга към въпросите от миналото: били ли сме най-бедни в Европа от Освобождението до днес? А на Балканите? Били ли сме тъй зле образовани? Били ли сме тъй болни? Били ли сме управлявани от тъй простовати и безцеремонни министри и чиновници, от хора, упорити в своето невежество, от „елит”, който с апломб произнася „фнимание”, „фнедрявам”, „флошавам”, „фестифал” и т.п. Впрочем, мисля, че това е една причина към върха да се устремяват и да пробиват глутници зле образовани кариеристи. Като слушат малокултурните приказки на върхушката, нейния жаргон и речник, на тях им поникват крила, сравнението ги насърчава да си опитат и те късмета. И техният устрем към щат и към пост докараха страната до  днешния бунт.

Днешният бунт. Той има много адреси. Срещу неправдата. Срещу безкултурието

Срещу безкнижието и позора. Срещу клоунадата. Срещу лакомията. Срещу разпиляването на националните достояния. Срещу слугинажа към изток и към запад. Аз обаче бих го обобщил: бунт в защита на българската демокрация. Нашата демокрация е застрашена. Нещо повече: тя е изнасилена, потъпкана, фалшифицирана. Тя трябва да се преоснове. Да се преутвърди. Да пребъде. Ще посоча трите пъти в живота ми, когато пред очите ми видях да я зачертават.

Първият бе, когато присъствах на изгарянето на съчиненията на президента Жельо Желев. Демократичните сили хвърляха книги в пламъците. В едно интервю по-късно авторът им каза: „Демокрацията ние ще я установим. Но откъде ще вземем демократи?”

Вторият път бе, когато видях как депутати от парламента разнасят чували с бюлетини в изборната нощ. Честните избори са основният инструмент на демокрацията. Изборните престъпления са пряко посегателство срещу нея. Те я анулират. Ако се проследят изборните резултати в последното десетилетие, българската демокрация е безнадеждно закована на нулата.

И третият път – боят над откъснатите от протеста момчета и момичета, отвлечени зад колоните на Министерския съвет. Тези колони, излишество на тоталитарната архитектура, най-после намериха своето приложение в годините на демокрацията – да скрият гаврата и издевателствата над мирни и беззащитни борци за човешки права. Това стана пред очите на милиони българи.

Поток на съзнанието. Спри го, ако можеш...

Преди години поетът Иван Динков разказваше за една снимка в документи от Народния съд или от други съдебни книжа от онова време.  Сам ли я беше видял, разказали ли му бяха – не знам, той обичаше да се рови в миналото. Но сега мисля, че късмет бе за него, дето не можеше да чуе разказа за мерзкия епизод зад колоните. На онази снимка жандармеристи от ловните дружини бяха се щракнали с разсъблечена партизанка, убита при тяхна акция. На повечето от тях, според Иван, тази снимка после им струвала главите. Сега зад колоните, по стара „ловна” традиция, биячите се изреждали да се снимат с момиче, насила отмъкнато от протеста, зашеметено и разголено, молещо ги със сълзи да престанат. Но те не престанали – колкото телефони, толкова и кадри. Всеки искал да си има трофей от протеста.

Дотук с „потока на съзнанието”

Властта има кораво сърце. Страхът прави сърцата корави. Тя ще бие и ще стиска до последно. Има защо. Съчинила е измамната си мантра: без нея държавата ще се „счупи”, ще оголеем и ще обосеем. И преди не вярвах на това, но един сериозен господин от протеста ми каза:

– Съвсем проста сметка: какъвто и хаос да настъпи след тях, няма да загубим толкова, колкото ако ги оставим да крадат още половин година.

– Счетоводител ли сте? – попитах от любезност.

– Не – сопна се човекът. – А трябва ли?

 8 септ. 2020