Имах котарак, който предпочиташе да прави любов у дома, но да воюва другаде. Замислих се за този принцип, или инстинкт, на фона на световната политика. Не е ли най-мъдър и най-качествен управник тъкмо онзи, който осигурява продължителен мир, а и благоденствие на народа си? Отговорът със сигурност е да. А въпросът може твърде банален да се види някому. Но ако народът на управника е голям, могъщ, тоест управникът управлява, да го наречем така - Велика сила? Или сила, претендираща на Величие? Как би трябвало да действа такъв управник, ако е мъдър? 
Вероятно пак така - да осигурява продължителен мир и благоденствие на народа си. Обаче и още нещо. Да участва в "меренето на силата" с други Велики сили по разни точки на света. Пък ако се стигне до реална война, то такъв мъдър управник би трябвало да гледа тя да е:  1) По-далеч от собствената му страна; 2) В нея да се бият не неговите сънародници, а по-възможност тамошни, местни хора. Добре би било да са едни срещу други. Ако трябва, и да се понасъскат. А той да помага 

с политическа риторика, оръжие и пари

Мисля за това на фона на венецуелските събития, а и не само. На фона на сирийските го мисля, на фона на афганистанските също, на фона на украинските. Мисля как вчера президентът на Ирак Бахам Салех заяви, че не му харесва искането на САЩ да "наблюдава Иран" от иракска територия. "Не претоварвайте Ирак с вашите проблеми - рече Салех, - САЩ са голяма сила, но не натрапвайте вашите собствени политически приоритети". 
Но горко на страна, която се превърне в поле за сблъсък между свои и чужди, а най-вече - между свои, подклаждани от чужди. Това е съществувало навсякъде, в периоди на национална слабост и политически брожения. В най-лошите варианти е ставало на гражданска война - и в могъщи сили - като САЩ,  Русия, Испания. Една страна се превръща в поле за бой, разруха и мизерия винаги вследствие на лошо управление или вследствие на лошо управление, съчетано с лоша идеологическа и международна конюнктура. У нас също се е случвало. Истинската беда настъпва, когато заумират хора, когато расте броят на убитите. Външните сили, които биха искали да имат такова поле за собствени нужди, обичат да се стига до жертви. Убитите стават точка, от която трудно се намира връщане от ескалацията на политическите конфликти. Ирак, колкото и да иска да спре този процес, вече е станал поле за мерене на силите. Сирия също. Затова тези страни са много нещастни. И като включихме категориите "щастлив, нещастен", ми се ще да ви обърна внимание на страна, чието население се слави като "щастливо".

В Европа е. Нарича се Дания

Дания, доколкото помня, не печели никакви войни през последните почти четиристотин години. Дори напротив. Избира търговията и разумното забогатяване пред викингския дух за грабежи по чужди брегове, но и за чести гробища по никое време. В разни класации на щастието тя е все сред първите, дори една година наскоро май бе обявена за най-щастливата страна на света. 
Нека ви кажа, че четох за една война на Дания някъде в началото на XVII век, срещу шведите. Датчаните победили, обаче войната по нашите представи протекла малко странно. Датчаните обсадили голяма крепост, първо пуснали немските наемници, а после - и английските, срещу крепостта. Наемниците били добре платени, разбира се. Шведите яростно се съпротивлявали, предали крепостта едва когато датчаните им заявили, че когато превземат твърдината, ще подложат всичко на сеч. Това не харесало на шведите, а и нямало вече какво да ядат вътре. Та шведите предали ключовете срещу обещанието гарнизонът да бъде пуснат да се оттегли с развети знамена, с оръжието си и с музика. Датчаните си спазили думата, което говори прекрасно за нравите на тези хора (нека си спомним как спазил думата си Тамръшлията, който накарал батачани да си предадат оръжието по време на Априлското въстание). Както и да е, шведите се оттеглили, а след някоя година платили едни огромни пари на датчаните и тези пак им предали крепостта. Така кралят на Дания излязъл от войната с нелоша печалба, пише хронистът. 
Очевидно обаче колкото и да му е била печалбата, все пак е несравнима с това, което може да се спечели от търговия и мирна работа, мисля аз. А вероятно са го мислели и следващите поколения датчани. Та до днешните, които въртят педалите, радват се на вътрешна хармония и без да имат нефта на Венецуела, войнствеността на талибаните или дилемите на Бахам Салех, живеят така, както сигурно бихме искали и ние.  

Но сега да се върнем към началото 

- има страни, които поради вътрешна незрелост са склонни да се поддават лесно на големите сили от околовръст и от по-надалеко. Части от политическия им елит стават лесна плячка, срещу обещания за власт от тези сили стават склонни да изпълняват чужди поръчки. Тези поръчки включват и насъскване на части от населението една срещу друга. Това за великите сили е късмет, успех, обещание за ново бойно поле далеч от тях - тоест възможност за разширяване на влиянието, дори на територията им. 
Ето така се появяват страни, чиято територия се превръща в поле за бран, тепих, в пространство за игра на война. 
Която отдалеко - от мегаполисите на властта, може да изглежда дори забавна - като електронните войни. 
Но ако ти е у дома, доказва само, че си много нещастен. И - уви - глупав. Засега се опазваме от това, донякъде.