По последни данни натрупаните преки чужди инвестиции в България достигнаха 42 млрд. евро. Това прави по 6000 евро на човек от населението, или 76% от очаквания БВП за 2018 г.

Какво се случи в последните 20 години?

В първите години на ХХІ век до 2008 г. капиталообразуването (т.е. инвестициите в дълготрайни активи) беше средно 28% от БВП, като около половината инвестиции бяха чуждестранен капитал. Това не беше учудващо – в бедни изостанали страни вътрешните спестявания са ниски и не са достатъчни за високи нива на инвестиции. 

Този процес бе рязко прекъснат от глобалната финансова и икономическа криза. Инвестиционната активност се сви значително, като само три години след началото на кризата – през 2011 г. – тя беше на ниво 65% от това за 2008 г. Това не беше някакъв изолиран процес, характерен единствено за България – същото се случи в целия ЕС. 

След кризата започна процес на възстановяване, който, особено след благоприятната конюнктура в еврозоната, доведе до средногодишен реален растеж в българската икономика от над 3% от 2014 г. насетне. Инвестициите в основен капитал за целия период след кризата бяха на нива от около 21% от БВП, при средногодишен ръст от едва 1% след 2011 г. Можем да определим българската икономика след кризата като „растеж без инвестиции“.

Основният фактор – гледайки чисто механично на стойностите на показателите – за ниската обща инвестиционна активност беше сериозният спад на притока на външен капитал. Ако гледаме само дълговото финансиране, за периода 2013 – 2018 г. частният сектор дори намали (т.е. изплати) външните си задължения с над 5 млрд. евро. Преките чужди инвестиции са около 1.3-1.4 млрд. евро годишно.

Защо „сега“ е различно от „преди“?

Моделът на растеж или с други думи, предимствата, които станаха основа за новите двигатели в българската икономика, се промениха. Голяма част от растящите производства и услуги в последните години не изискват много капитал – независимо дали става дума за заводи за леко машиностроене, електроника, автомобилни компоненти, за аутсорсинг на бизнес услуги или създаване на софтуер. Някои от тези дейности са дори с „нулеви“ инвестиции в дълготрайни активи – често ИТ компаниите наемат офис, техника, и естествено, хора, без да имат нужда от физически капитал на балансите си.

Едновременно с това, противно на всеобщото усещане, строителната активност в България е сравнително ниска – както на база последните години до 2008 г., така и на фона на страни като Словакия, Латвия, Полша, Чехия, където делът на строителството в брутната добавена стойност е 1.5-2 пъти по-висок от този у нас.

Вътрешните спестявания днес са значително по-големи. Депозитите на домакинствата в банките достигнаха 47% от БВП, при едва 19% преди 15 години. Активите на пенсионните фондове нараснаха от 1.5% от БВП до 12% от БВП. Самата финансова индустрия е различна и може много по-ефективно да превръща „спестявания“ в „инвестиции“ и да осигурява финансиране за преприемаческа активност, използвайки вътрешни ресурси. Има вече много примери, при които чуждестранни компании стартират дейност у нас, но не с външен капитал, а с кредит от български банки.

Приватизацията на големи предприятия, навлизането на чуждестранни играчи в банковия сектор, навлизането и продажбата на всички големи телекомуникационни оператори, инвестициите в недвижими имоти, особено в курортите – всички тези процеси горе-долу приключиха, а те бяха основен фактор за отчитане на големи потоци чуждестранен капитал. Дори самата кредитна експанзия на банките до 2008 г.

се случи благодарение на „внос“ на финансиране

Данните от статистиката на БНБ за преките инвестиции понякога подвеждат, ако не се разбира какво се крие зад тях. Например, ако чуждестранен собственик на актив – сграда, мол, завод, продаде дела си на регистрирана в България компания, това се отчита като „излизане“ на инвестиции и с тази сума се намалява отчетения за периода „приток“ на инвестиции. Но това не е закриване на бизнес или „изнасяне“ от България, заводът или сградата остава в страната.  

Друг аспект е нетният резултат - в даден период има и нови инвеститори, които влагат капитал в създаване (или покупка) на производства, сгради, и изобщо активи в България. Но има и вече стъпили у нас чужди компании, които с реализираните печалби изплащат направената инвестиция и връщат взетия вътрешнофирмен заем. За последните 5 години тези фирми са изплатили над 10 млрд. евро, които са отчетени със знак „минус“.

Трябва да се отчете и цялата условност на статистиката на чуждите инвестиции по икономически сектори. Например голяма част от административните сгради се ползват от ИТ или аутсорсинг компании, но инвестициите се отчитат в сектор „недвижими имоти“, тъй като въпросните компании наемат, а не купуват/строят собствени офиси.

Факт е, че България има значително по-малък дял на ПЧИ в преработващата индустрия от повечето страни от Централна и Източна Европа. В Полша този дял е 30%, в Унгария е 42%, в Словакия е 31%, Чехия – 32%, а у нас е 18%. Големите разлики, видни и от различната структурата на износа и заетостта, са по-малките дялове в България на машиностроенето, електрониката и автомобилната индустрия.

Защо чуждите инвестиции са важни

за просперитета на България в (поне) следващото десетилетие? Още през 2009-2010 г., след кризата, много икономисти започнаха да защитават тезата, че новият модел на растеж за България ще бъде основан на износ, а не на вътрешно търсене (както потребление, така и инвестиции). Чисто механично това се потвърди. Износът се увеличи от 16 млрд. евро в дъното на кризата до 36 млрд. евро през 2018 г.

Няма спор, че за малка и по-бедна икономика пътят към сближаването минава през използването на огромните възможности на глобалния пазар, и в този смисъл поне няколко десетилетия успешният модел за растеж минава през международна конкурентоспособност и насоченост на бизнесите. Но това не може да стане от само себе си – няколкото години на бърз ръст на износа след 2010 г. бяха възможни благодарение на външна конюнктура и използване на свободен капацитет, това не може да продължава до безкрайност. За да се поддържа постоянно увеличение на износа, са нужни инвестиции в производителен капитал.

Трансформацията на българската икономика към дейности, в които се създава по-висока добавена стойност при по-висока производителност на труда, изисква нови инвестиции. Казано просто, едно съществуващо нискотехнологично производство, разчитащо на ниски разходи за труд, не може „магически“ да смени своя предмет на дейност, да започне на произвежда други стоки, с друго качество, да ги предложи на други (по-развити) пазари и да промени технологичния си процес, без да вложи значителен капитал.

Предприемач, изпълняващ евтини поръчки за шиене на ишлеме, няма да може да преобрази фабриката си за производство на автомобилна електроника. Дори да има достъп до финансиране за подобна инвестиция, са нужни също идеи, способност за иновация, достъп до ново знание и технологии – по-вероятно е голяма част от подобни компании

да загинат по естествен път или напуснат България,

докато нови предприемачи, част от които чуждестранни, стартират нови дейности с по-висока производителност. Всичко това ще означава, че съществуващият „капитал“, тези дълготрайни активи, използвани за нископроизводителни дейности, ще загуби стойността си и ще трябва да се внася нов „капитал“, който да е насочен към нововъзникващите дейности.

Всичко това ще изисква повече инвестиции, а в някои сектори на икономиката те ще трябва по неизбежност да са чуждестранни. Чуждестранните инвеститори носят далеч не само финансов ресурс. Важни са и натрупаните умения и позиции на развити и сложни пазари, достъпът до върхови технологии и дори ефективното управление на процесите в дейността.