Международни сравнения на трансграничните депозити в банки отново доказват, че много не знаем за националната икономика и колко лошо мислим за себе си като нация. Според анализаторите на световните парични трансфери и наличности българите внасят от чужбина в родината между 1.2  и 3 млрд. евро. По-скромното число дава нашата статистика за платежния баланс, която отчита само банковите преводи и салдото на преводите (получени – изпратени от и към чужбина). Над два пъти по-голямото число се получава, като към сумите, преминали през финансовата система, се добавят парите, пристигнали в банкноти по джобове и чанти, неотчетени от никого. За тези пари обикновено се обяснява, че били внесени „от българските емигранти“, което се оказва вярно най-много наполовина, ако си дадем труда да видим къде се насочват при пристигането си у нас. Другата половина са доходи на български граждани и фирми, получени в чужбина и общо с емиграцията нямат. Оказва се, че наред с тези около 3 млрд. евро годишно, превеждани към България, други 3 млрд. евро има по сметки на български титуляри в чуждестранни банки.

Чуждестранните депозити на българите

нарастват изненадващо бързо в последните години (2016-2018), с темпове близо три пъти по-високи от ръста на брутния вътрешен продукт, по-бързо дори от ръста на заплатите в България. Понеже нито имат идея откъде се вземат тези пари по сметки с български титуляри в чужбина, нито чувстват потребност да размишляват по въпроса, т.нар. анализатори ги обясняват по „руски модел“ – това били „предимно“ пари, изнесени и укрити от български олигарси. Мъничко ум да имаха господата, щяха да забележат, че ако в чужбина живеят 1.1 млн. български емигранти и ако те имат същата склонност към спестяване като сънародниците си у нас, само техните банкови депозити в страните, където живеят, ще стигнат въпросната сума. Какъв износ на пари, какви олигарси тогава?! Но истината е, че

българските пари в чужбина са много повече,

отколкото сочи статистиката – както онази, по която БНБ съставя платежния баланс, така и данните, които Банката за международни плащания в Базел и Световната банка събират от отчетите на банките. Защото освен парите по „български сметки“ българите имат и фирми, регистрирани в чужбина (включително в офшорни зони), а техните сметки вече не са „български“, а се отчитат по националността на фирмата титуляр. Растящите нетни преводи от чужбина и депозити в чужди банки са върхът на айсберга на българската икономика в чужбина.

Освен „да мият чиниите“ българите имат в чужбина далеч по-рентабилни дейности. При това не само емигрантите, а и местните. Нищо не пречи на българин, живеещ (резидентен) у нас, да работи и да печели в чужбина. Ето за тази част от българската икономика ние не знаем почти нищо и от нея българската държава се интересува още по-малко, отколкото за тукашния частен бизнес. А значението й за националната икономика е огромно, само нетният й паричен доход, който забелязваме с просто око, надхвърля 5% от брутния вътрешен продукт. Крайно време е и държавата, и организациите на българския бизнес да се заинтересуват от тази невидима за тях икономика, поне да я изучат, да се поинтересуват какви проблеми има, могат ли и как да помогнат, защото явно е, че тя е трайно свързана с България и тук се влага и харчи голямата част от нейния нетен доход.

Мъглявината на националните сметки

не дава възможност лесно да се установят размерът, продуктът и доходът на националната икономика. Под „национална икономика“ разбирам стопанската собственост на българската нация (статистически определима като всички български граждани, без значение къде живеят). В средата на 30-те години на ХХ век Колин Кларк и Саймън (Семён Абра́мович) Кузнец ловко отвърнаха статистическите мерки от категориите на класическата политическа икономика и съградиха системата на националните сметки. За Адам Смит и Дейвид Рикардо централният проблем е как се създава богатството на нацията, основата е брутният национален продукт (БНБ). Но в системата на „националните“ сметки централна категория вече е брутният вътрешен продукт (БВП) – продуктът, който се създава вътре страната. Без значение кой го създава. БНП отчита продукта, който създава нацията, без значение къде го създава (вътре в страната си или в чужбина). Лесно се схваща разликата.

БВП е безродна, аполитична категория,

той отчита стопанската дейност географски. Продуктът на бургаската рафинерия например се отчита като български продукт, без значение, че се произвежда с руски инвестиции и сибирски нефт, а от години гадаем каква част от този продукт влиза в българския бюджет. (Същото впрочем е и състоянието с практически всички чужди инвестиции навсякъде по света – доходът от тях създава богатството на нацията собственик, по Адам Смит, и в минимална част – на нацията гостоприемник.) В международното преплитане на инвестиции и производство няма нищо лошо. Напротив, чуждестранните инвестиции категорично са нещо „добро“, защото създават заетост, плащат заплати, където и да дяват нетния доход, те винаги развиват страната, където са вложени. Лошото е обаче една държава да нехае и дори да не се опитва да познае националната си икономика. Първата стъпка е най-сетне да почнем да изчисляваме БНБ, и то не само като косвени оценки на базата на националните сметки, а както трябва, с набиране на представителни данни, включително за географската и отрасловата му структура. Това няма да струва кой знае какви пари, но ще ни даде възможност да изучаваме скритата българска икономика (ще видите например, че тя не е само в чужбина, защото има български предприятия на чуждестранни дружества с българска собственост – и то значими). Тогава ще може да се определи и смислена политика за нейното развитие.