Преди години, някъде през 90-те, когато съвременният български театър беше медийно интересен и получаваше видимост през любимия на драгия зрител телевизор, младите тогава режисьори и актьори започваха историите за своето "явяване на сцената" с разказа за провинциалния театър. По-точно за щастливото бягство от него.

Изречението „И ме изпратиха в... (Сливен, Хасково, Ловеч, Благоевград)", се е артикулирало още по-рано, когато разпределението на новоизлизащите от академията е работело тъкмо за да захрани със свежа кръв провинциалните театри. А току-що завършилите ВИТИЗ са мечтаели един ден да видят имената си сред репертоарните афиши на столичните сцени.

Ако се върнем още по-назад, много от промените в статуквото се случват благодарение на т.нар. бургаска четворка - Методи Андонов, Юлия Огнянова, Вили Цанков и Леон Даниел. През 50-те, малко след като плътно са затворени вратите за всякакви авангардни театрални явления, глътката свеж въздух се появява именно благодарение на това легендарно режисьорско „каре“. Далеч от големите столични сцени и постановките за малката правда, в Бургас се поставят нови европейски пиеси, експериментира се с формите. Още през 1944 г. като приказна пиеса за деца в СССР излиза текстът на Евгений Шварц „Драконът" и веднага е забранен заради алюзията със Сталин. Няколко години по-късно в Бургаския театър Юлия Огнянова поставя и „Крал Пиф-Паф, но не е там работата" от Вадим Коростильов - приказка, но всъщност иносказателна гротеска, адресирана към тогавашната ситуация в България. Извън светлината на столичните прожектори, четиримата работят и в относителна независимост от цензурата.

Но тази 

смелост не остава незабелязана

Бургаската четворка се разпада, а провинциалната сцена с годините все по-трудно успява да бъде притегателна за свободомислещите.

Театърът извън София, строен с едър мащаб, с централна роля в местния живот на града, рядко е бил точка в перспективата на съвременната българска режисура и драматургия, най-вече след промените. Но нещо се случва. Макар и неособено видимо в оценките на наблюдателите на културния живот, на няколко извънстолични сцени има разместване на пластовете.

В последните година-две няколко драматични театъра смениха управлението си след провеждане на конкурс за нови директори. В Благоевград, Ловеч, Габрово, Хасково и Пазарджик няколко млади режисьори оглавиха местните културни средища. Това са Маргарита Мачева в Драматичен театър „Никола Вапцаров" в Благоевград, Биляна Петрова – Драматичен театър–Ловеч, Петко Койчев в Драматичен театър „Рачо Стоянов" в Габрово, Стелиян Николов в Драматично-куклен театър „Иван Димов" в Хасково и Григор Антонов в Драматично-куклен театър „Константин Величков" в Пазарджик.

Разбира се, не може да се говори само за сходства в ситуациите, но контекстът е общ и пълен с различни препъникамъни. Остаряла техническа база, липса на адекватни връзки с другите театри, включително и със столичните, пълна загуба на детската публика, невъзможност за съвременно администриране и мислене за репертоар и много, много дупки в общите бюджети - всичко това са само елементи от картината, която наследяват тези, в повечето случаи все още младежи. Но този текст няма да се фокусира върху миналото на театрите в Благоевград, Ловеч, Габрово и Хасково, а върху днешното. Защото всички споменати имена

са избрали сами посоката към провинциалния град

и следват собствената си мениджърска концепция въпреки възможностите си за режисьорска реализация в София.

Ето и няколко конкретни примера:

Маргарита Мачева завършва режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов" през 2013 г. и все още е най-младият театрален мениджър в България със скромните си 29 години. Започва работа първо като режисьор на щат в театъра, а от малко повече от година е и директор след представена амбициозна програма. Какво откриваме в репертоара на Благоевградския театър в този момент: „Портретът на Дориан Грей” по Оскар Уайлд с участието на Калин Врачански и Севар Иванов на режисьора Стайко Мурджев (спектакълът може да бъде гледан в гостуванията си в Театър "Азарян" в София на 6 февруари, 12 март, 9 април и 19 май); „Вапцаров: песни за човека" – спектакъл, посветен на 100-годишнината на театъра и съвместно създаден от Мачева, Стайко Мурджев и Боян Иванов; две премиери, обърнати към детската публика - „Летящата принцеса" и „Коледна песен" по Чарлз Дикенс.

В почти сходна възрастова група и също след режисура в НАТФИЗ Биляна Петрова става директор на Драматичен театър–Ловеч през октомври 2018 г. За този период в почти изоставения театър в областния град има вече 10 нови премиери, има още

и потенциал да се развие в драматично-куклен

с помощта на професионалния тандем Дарко Ковачевски и Надя Ковачевска – куклени режисьор и сценограф. Биляна се е амбицирала да развие и „Фестивал на младите в театъра", като само за година е успяла да спечели доверието на няколко местни институции, включително и да привлече местни компании за партньори. През тази година фестивалът е имал общо 11 представления в официалната селекция и паралелна програма с вход свободен, както и актьорски уъркшоп за трупата по импровизационен театър с младия унгарски режисьор Марк Тарноки.

Част от заглавията, които Биляна Петрова менажира от една година в Ловеч, са: „Гераците" под режисурата на актрисата Снежина Петрова и с музиката на Гергана Димитрова от Квартет „Ева"; Дамян Тенев е режисьор на пиесата на младия немски драматург Волфрам Уоц „Космически съобщения"; „Майстори" с Елен Колева в постановката на Бойко Илиев; „Испанска афера" на актьора и режисьор Иван Савов (носител на международни награди за участието си във филма на Кристина Грозева и Петър Вълчанов „Бащата"); комедия на Жорди Гарселан с участието на Калин Врачански. В сериозното число 10 влизат и три детски премиери, както и две документални постановки – за Васил Левски и за любимия гражданин на Ловеч – космонавта Георги Иванов.

Можем да проследим случващото се в останалите градове, споменати тук, и отново ще открием нови премиери, млади режисьорски и актьорски имена, гастроли в страната, публика и почитатели. Но по-важното, извън конкретния афиш, е доказателството за жизненост на театъра извън столичната улица „Раковски“ поради решението да се справиш с много по-големи трудности и предизвикателства от това просто да станеш режисьор или актьор.