И да обичате новото българско кино, и да го презирате, и дори да сте безразлични към него, няма как да не се съгласите, че то отново - при това най-ефикасно от всички изкуства - участва в обществения дебат за състоянието на нацията ни и човека изобщо. Нещо повече - напоследък е все по-забележимо по световните фестивали и носи за страната ни награди, престиж и самочувствие. Остава да бъде гледано.
Игралното кино мъчително се справи с променената ситуация на филмопроизводство след създаването на ИА Национален филмов център (1991). Дълго се лута из трънаците на пазарната икономика. И в художествен аспект състоянието на нещата бе преди всичко драматично. От 90-те до днес режисьорите доста често се нагърбват с непосилната цел да изкажат възгледите си за света чрез тотално авторство (и продуцентство). И доскоро резултатът бе предимно половинчат. Но напоследък в киното ни влязоха млади хора с нова визия. Нелепо е да се противопоставят поколенията, но бие на очи, че именно младите филмови автори хващат по-ефективно духа на времето. В минималистични сюжети, през изобразяването на отделния човек в почти документален формат, филмите се превръщат в травматична анамнеза на социалните конвулсии. Най-успешните дебюти - от "Източни пиеси" на Камен Калев, през "Урок" на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, "Отчуждение" на Милко Лазаров или "Безбог" на Ралица Петрова до "3/4" на Илиян Метев - са фокусирани върху екстремалността на живеенето. Филмите са разнообразни, в различни стилистики и жанрови конфигурации. 

През абсурд и натурализъм, страх и смях,

те разсъждават не само върху проваления житейски проект, а изобщо върху обществения провал, детерминирал несбъдването на мечти в български условия. Филмите изразяват хаоса в душата/обществото и белезите на опустошение върху терена на екзистенциалното, но вече с универсално внушение. Оформя се тенденция на новия социален реализъм - в "Урок" и "Слава" на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, създадени по реални истории, в трогателния "Каръци" на Ивайло Христов, в адските "Безбог" и "Христо" на Григор Лефтеров и Тодор Мацанов, в яростния "Посоки" на Стефан Командарев. Доста от новите филми са отчетливо градски, ситуирани най-често в София: "Източни пиеси", "Слава", "Лора от сутрин до вечер" и "Маймуна" на Димитър Коцев-Шошо, "Вездесъщият" на Илиян Джевелеков, "3/4", "Дъвка за балончета" на Станислав Тодоров-Роги, "Малко късмет за по-късно" на Александър Смолянов, "Посоки", "Кораб в стая" на Любомир Младенов... 
За отбелязване е, че м. г. се появиха цели 5 костюмни филма, които интерпретират различни епохи от българската история: спорният "Воевода" на Зорница-София Попганчева за Румена войвода през първата половина на ХIХ век, черно-белият и сугестивен "Врагове" на Светослав Овчаров за края на Балканската война, неравният "Моторът" на Валентин Гошев за българо-немско-руски отношения на село през 1943-1944, очарователният "Дъвка за балончета" за съвременни мъж и жена и детството им в началото на 80-те в центъра на София, епичният "Възвишение" на Виктор Божинов по едноименния роман на Милен Русков за Възраждането. Създаването на филми с епоха е знак, че филмовата ни индустрия се развива. Но е и подвиг да ги правиш с бюджет като за съвременен филм.
Наблюдава се завръщане към филмите с деца и тийнейджъри - като главни герои или двигател на действието: "Семейни реликви" на Иван Черкелов, "Лили Рибката" на Ясен Григоров, "3/4", "Дъвка за балончета", "Аве" и "И после светлина" на Константин Божанов, "Асансьор за пациенти" на Иглика Трифонова, "Радиограмофон" на Рузие Хасанова, "12 А" на Магдалена Ралчева , "Моторът"...
Доста от най-добрите филми, подкрепени от ИА Национален филмов център, са нискобюджетни. След първите радостни резултати се чуват все по-настоятелни гласове те да бъдат повече на брой, но това би би довело до намаляване на държавната субсидия. Друг е въпросът, че и "високобюджетните", колкото и да изглежат скъпи, са стряскащо евтини в европейски контекст.
Появиха се и различни независими филми: тръпният "Източни пиеси", вълнуващият "Урок", неистово оригиналният и направо безбюджетен "Кораба Слънчоглед 1" на Васил Горанов, любопитният "Никой" на Андрей Андонов, зрителският "12 А", разпасаният "Трансгресия" на Вал Тодоров...
И в късометражното кино 

се забелязва непренебрежим прогрес

Младите автори имат шанс да влязат в киното именно чрез този формат. И така си създават дисциплина за разказ и тайминг. Не всички филми са на равнище, но си струва да се отбележат "Кораба Слънчоглед 1", "Самотните нощи на един вестоносец" на Андрей Кулев, "Дрехи" на Веселин Бойдев, "Срам" на Петър Крумов...  
Днес международната копродукция е почти норма за създаването на филми и не само в малки страни като нашата. След най-големите успехи на киното ни е възхитителният "Aга" на Милко Лазаров (България/Германия/Франция), участвал в официалната програма на "Берлинале" извън конкурса. След "Отчуждение" той отново е направил безкомпромисен и минималистичен филм на лента, но този път - за инуитска раздяла с хармонията в снега. "Aга"  върви по фестивали, скоро ще излезе на екран... Силният дебют на Егле Вертелите "Чудо" е първата българо-литовска копродукция и е заснета от Емил Христов. След "Реквием за госпожа Й" на Боян Вулетич (Сърбия/Македония/България/Франция/Русия) Павлина Желева отново е миноритарен копродуцент на темпераментен авторски филм, фокусиран върху женски неволи в изтърбушено време. Радикалният дебют "Не ме докосвай" (Румъния/Германия/Чехия/България/Франция) на Адина Пинтилие смъква кожата на свенливостта и победи на "Берлинале". Благодарение на Мартичка Божилова и ние имаме частица от "Златната мечка". 
Забележително е операторското майсторство и изобщо изобразителната култура на новите български филми: от натурата и декора до плановете, ракурса и колорита. Радостно е, че имаме оператори като Емил Христов, Крум Родригес, Красимир Андонов, Калоян Божилов, Антон Бакарски... Визията е особеният код, през който се моделира конфликтът между социум и лична екзистенция на екрана.
Надявам се, става ясно, че се усеща нова кинематографична енергия. Но накъде ще върви занапред българското игрално кино е въпрос, чийто отговор виси. През пролетта над 100 кинематографисти подписаха отворено писмо за незабавна реформа на Закона за българската филмова индустрия и да се правят 15 филма годишно. Наскоро, след сесията на художествената комисия за игрално кино последва друго - на недоволни от резултатите. Проблемът е, че нито художествената, нито финансовата комисия поемат отговорност за оценките си. Предстои да бъде решена закъснялата нотификация за държавна помощ в ЕС - трудно наследство за настоящия директор на НФЦ Жана Караиванова. Без нея не могат да се подписват заповеди за финансиране на проекти. Режисьори и екипи чакат. В момента работна група се труди върху изменения на ЗФИ. Да се надяваме, че - актуализиран - той ще бъде нещо като дългосрочна визия за развитието на българската филмова индустрия.
А се задава поредното гледане на български игрални филми - на фестивала "Златна роза" във Варна.