Във време като днешното надделява разбирането, че литературата не се изучава "за себе си", а неизбежно се свързва с теоретични и политически рефлексии, със социални употреби. Световната литература се мисли като зависима от сравнителните литературни курсове, залагащи на преводите и на компетентността в областта на маргиналните литератури, като не подценяваме тенденцията, че все още видими са европо- или американоцентричните нагласи в дефинирането на понятието. Не трябва да подминаваме факта, че днес един нашумял автор се превежда много бързо на много езици и така се преодолява тенденцията, която дълго време е затруднявала рецепцията. Нещо повече, част от авторите вече пишат на английски 

или се самопревеждат, за да имат бърз излаз към световното. 

Важен е и фактът, че произведенията днес все повече са в полезрението на медиите и рекламите. По тази причина съвременните медии, включително интернет, са ключов двигател за конституирането на световната литература. Значението на интернет е двояко обаче за поддържането на самата идея за световна литература. Няма съмнение, че блоговете, социалните мрежи, читателските групи правят много видими оценките на читателите за произведенията, които конституират световната литература. Но ако преди само продажбите са били онзи маркер, който е отчитал читателските гласове, днес ние ги чуваме директно. Защото новото време е време, в което всеки читател се е превърнал в литературен критик и дава публичност на мнението си. Ще потвърдим тези наблюдения със статията на италианския писател Никола Лека, озаглавена "Световната мрежа на критикарите срина даже Кафка". В нея той заключава, че е дошла ера, белязана от напора на всепозволеността, в която действително всички четящи се изявяват като литературни критици (но без професионализма и подготвеността им). Окрилени от анонимността, те оформят общности на хейтърите, които - както се изразява той - "посичат с брадва" шедьоврите на световната литература. Ако се съди по оценките, които тези читатели, вживели се в ролята на критици, дават в "Амазон" и в Goodreads, голяма част, ако не и цялата световна литература, е несъстоятелна. Никола Лека цитира различни читателски мнения, събрали по много лайкове, според които: "Гордост и предразсъдъци" е 345 страници нищо; "Одисей" на Джойс е мазохистично четиво; "Ана Каренина" е изгорена от един неин читател, защото го кара да възнегодува; героите на Булгаков в "Майстора и Маргарита" са бледи и лишени от психологическа мотивация; "Тръстики на вятъра" на Грация Деледа е книга, при която след втората страница ти става байгън; от "Метаморфозата" на Кафка лъха досада, а родителите на героя е трябвало да го заведат или на лекар, или в цирка; дразнещо празно и дървено е говоренето в "Смърт във Венеция" на Томас Ман; "Човекът без качества" на Музил е пример за бъбриво празнодумство; "Безразличните" на Алберто Моравия е пример за непохватна имитация на Достоевски; "Името на розата" е псевдофилософска и едностранчива; "Позор" на Кутси е роман, при който читателката би предпочела да се търкаля надолу по хълм от ръждясали остриета, вместо да го чете, а "Непосилната лекота на битието" на Кундера е евтина книжка, лоша имитация на Фройд.

Проблемът не е в това, че има читатели, които не харесват изброените, 

а и много други произведения, съставящи корпуса на световната литература. Винаги е имало критици, които не са харесвали една или друга творба, които не са я оценили с раждането й, както и винаги е имало остра размяна на отрицателни реплики между писатели. Въпросът е, че днес интернет масово ги тиражира и хейтърските мнения се оформят като колективни, създавайки усещането, че масови кръгове сред читателите отричат достойнствата на световната литература и оспорват правото й да претендира за такава. И когато това се превърне в масова практика, на професионалната критика ще й е все по-трудно да защитава достойнствата на конструиращите я текстове. А какво ще стане с идеята за канона, можем само да прогнозираме. Затова воденият напоследък дебат и в българските медии за ролята на професионалната критика е толкова важен - формирането на литературен вкус, на мотивирана оценка, лежаща на прочита на сериозен корпус от стойностни книги са минимумът, който следва да притежават читателите, решени да защитават собствени позиции.
Независимо че английският продължава да е основен фактор на "световност", в наше време пропастта между големите и малките литератури вече не е така дълбока и последните успяват да станат част от световната литература, къде с преводи или направо писане на английски, къде с пробив чрез локалното. Достатъчно е да вземем за пример унгарската литература, която има своя нобелист в лицето на Имре Кертес, а двама от изявените й съвременни писатели периодично се включват в списъка с евентуални Нобелови лауреати - става дума за Петер Надаш и Петер Естерхази (преди да почине). 
И дори 

и българската демонстрира пробив във влизането в световното 

чрез регионалното - Мирослав Пенков стана носител на наградата на Би Би Си за кратък разказ с творбата си "На Изток от Запада", която се вписва в регистъра на представяне на локалните особености. Показателно е, че в същия конкурс и второто място е за писателка, която също набляга на регионалното - южноафриканката Хенриета Роуз-Инес.
Допълнителен тласък за възвръщането към понятието световна литература в САЩ дават и атентатите от 11 септември 2001 г., защото по един радикален начин поставят въпроса за нуждата от взаимно опознаване на културите. Както констатира отново Тео Д’хаен, именно в световната литература се вижда средство за контакт и достъп до световната култура. Все по-проблематично става да се разчита на формулата, която с думите на Жизел Сапиро звучи така: колкото по-господстваща е една култура, толкова повече изнася и толкова по-малко внася. Тъкмо тази формула се опитват да преосмислят привържениците на съвременната компаративистика и да акцентират върху необходимостта от внос, при това разнообразен, включително в култури като американската и британската. Преводимостта, не просто от език на език, но от култура към друга култура, става потребност. И на практика разширява мисленето за необходимостта от световната литература, сведена до екзистенциални категории като контакт, диалог, взаимно опознаване и разбиране. Вярно, САЩ не увеличават рязко процента на преводни книги - по този повод Мартин Пухнер говори за провинциализма на метрополията и посочва като процент на преводната продукция там 3%. Този процент е в пъти по-малък от процента преводни заглавия в Италия, Испания или Франция. За сметка на това става нещо друго. Много от авторите, идващи от "непознатите" литератури и култури, започват да пишат на английски, увеличавайки дела на т.нар. мигрантска литература. По този начин отново през английския започва да се гарантира по-добра чуваемост или най-малкото опит за разбирателство. 

----
*Професор Амелия Личева разширява тази тема в новото издание на  "Колибри"  - "Световен ли е Нобел".