Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Меланхолия през септември*

06 Септ. 2019КАЛИН ДОНКОВ
През септември празнуваме Съединението

Знаех, че ще дойде петък, но не бях погледнал календара. Сега откривам, че този петък е Шести септември. Не четвърти или пети, а Шести – с главна буква, денят на Съединението. Изненадата не е в моя полза, а и да ви занимавам с история – не се чувствам вещ. През нашето недавно този велик ден се отбелязваше бегло, мимоходом, маркираше се някак в съзнанието на онези, чиито патриотични нагласи не им позволяваха да го пропуснат. Незначителни маси дори бяха подсещани каква е тази дата – Шести. Главната буква им убягваше. При това идваше друга такава дата (и тя с главна буква!) и пропускът се заличаваше от само себе си. Понякога се събирахме в кръчмата „Троян" срещу паметника на Патриарх Евтимий да полеем поредната годишнина. Днес кръчмата я няма, както и мнозина от нас – онези възрастни мъже и наши учители във вестникарския занаят, които имаха памет за история и съзнание за народност. Кръчмите, както е известно, са и вид пазители на съзнание и памет, затова и често ги премахват. Но и без тях все по нещо остава незаличено. Ще ви разкажа такова непретенциозно възпоминание, на което, ако беше рисунка, отдолу му щеше да пише „Без думи”.

Бях дошъл рано в редакцията да довърша някакъв текст и да го пратя в печатницата. В двора, под прозореца на културния отдел, шофьорите миеха жигулито на заместник главния редактор Г.В. Самият В. с гумени ботуши, но и със сако и вратовръзка, ръководеше процеса. Зарадвах се, защото в автобуса от „Младост” 2 се бях сетил, че в сряда, деня на излизането на вестника, се навършват 90 години от Съединението. Знаех, че в броя не е предвидено нищо за годишнината, затова отворих прозореца и съобщих на В. за този пропуск. Той ме изгледа някак неопределено, кимна на бригадата да продължава и отиде да звъни на главния редактор. След малко се върна, огледа си колата и се скара на шофьорите: за минутка се отделил и те вече оплескали работата. И им показа „оплесканите” места. Чак тогава ми обърна внимание: главният не отговаря, по обяд на редколегия ще решават какво да правят за годишнината. По обяд се появи самият главен, отвори вратата на отдела и се поинтересува дали съм следвал история. Отговорих, че не съм, и той видимо се успокои: значи Донков не е специалист, думата му никого не задължава. Не влезе даже, отпраши нагоре по стълбите. Помня точно как заместникът му Г. В. дойде да ми съобщи резултата от моя „сигнал”. Нахлу в стаята, скастри ни, че много сме запушили, после отиде до прозореца, отвори го, за да огледа колата под него – изсъхнала, излъскана, след това си тръгна и чак на вратата се обърна към мен:

 

решили да пуснат репортаж от АПК-то в град Съединение.

 

Тоест хем нещо за Съединение (град), хем нищо за Съединението (празник). Проумях, че не съм ги убедил, може би защото не бях завършил история.

Така без достойнство и чест се неглижираха великите събития на миналото. На никого не му минаваше през ум, че това очаква и другата национална дата, заради която денят на Съединението бе тъй унизително премълчаван. Освен това, сърбите се дразнели. Но това бе подробност на съдбата – съседите се дразнят, когато се съединяваме. Черпят се и се прегръщат, когато се цепим и противопоставяме. Впрочем, както след време смотолеви началството от вестника, „под септември, хората разбират Девети септември. Всяка друга дата се противопоставя на тези нагласи. Едната дата не трябва да засенчва другата.” Това, естествено, не го споделях, датите според мен не се „биеха”, присъстваха равноправно, но не и в съзнанието на такива треперковци и нагаждачи. Но Господ с тях: и тогавашните, и днешните. Септември си оставаше месецът на победилата природа, когато плодът на земята се отронва в шепите на човека, месецът на спокойната равносметка, в който есента започваше да лепи жълти и червени тапети по околния свят и ни заразяваше с размисъл и настроение за прошка.

Освен това през септември, както вече съм ви разказвал, вечерта преди последния щурм на Антантата срещу дойранските позиции, единият ми дядо спасява другия от сигурна смърт и така става възможен целият ни последващ род, с всичките перипетии и подробности на извървения път, та дори и този внезапен текст за месец септември. „Меланхолия през септември” се казваше една незабравима песен от младостта ни, това заглавие отлично изразяваше светлите елегии, които ни превземаха и ни примиряваха с кръговрата, когато този кръговрат осъзнахме. Познавахме гроздовата му сладост, утихващата суетня на плодородието, както и благодарствената мелодия, обземаща съществото ни заради неговата щедрост.

 

Никога не съм разбирал поетовото „Септември ще бъде май!” Защо?

 

Това наистина бе възглас заради идеи, за борба, за разплата и тържество. Но това ли беше същината на този умиротворен, понесен в есенния блус сезон? Ако септември станеше май, тогава кой месец щеше да ни бъде септември?

Погледнато от опакото, септември бе месец кървав, безмилостен, лишен от жалост и утеха. Това бе другото му значение, записано в съдбата на няколко поколения. Точно с това му значение бяха наименували хубавото благородно списание „Септември”, в което работих десетина и нещо години. Така месецът, макар и само с името си, придоби още едно място в живота ми.

 

"Септември" бе сериозно, качествено списание.

 

Печаташе добра, избрана литература. Продавахме петнайсетина хиляди книжки, а когато имаше добър роман, „въртяхме” понякога до двайсет-двайсет и пет хиляди. Това ми доставяше удоволствие, работех в стаята, където бе седяла Багряна, по нейно време бях отпечатал първото си стихотворение в столично издание – точно в „Септември”. Бях ученик в Плевен, това бе от страхотните събития в моя тогавашен свят.

Помествахме поезия от най-добрите лирици, а също и от най-новите. Младите се подготвяха внимателно, преди да донесат стихове в „Септември”. Страниците се отваряха за малцина, някои от неуспелите отиваха да се оплачат в... ЦК. Двама-трима от тях след време потърсиха отмъщение във форума под „Нерви и утехи”. Мисля, че днес е останал поне един. Гневът му си е постарому безутешен. Споменавам това само за да се види връзката между онова хубаво списание и днешния уважаван вестник „Сега”. Миналото присъства в нашето сегашно също и чрез бездарниците.

През 1989 г. в редакцията влезе нов главен редактор - Тончо Жечев.

От прага рече да прекръстим списанието. Това бе честно литературно издание, не бе опозорило името си. Сега излизаше, че името ще позори изданието. Опитах да се противопоставя на прекръщаването. Дори се позовах на Шести, с главната буква. Не помогна. Списанията не са като човеците. Демонстративната смяна на ценности не минава без следа. С новото име „Летописи” нашето списание започна да губи популярност, тиражът се стопи. Веднъж във влака за Пловдив (пътувахме за някакво жури в провинцията) другите писатели в купето подигравателно обявяваха „Гара Летописи!” Всъщност, спирахме на гара Септември. Сарказмът им преливаше. Не издържах това и напуснах. Скоро след това и списанието изчезна от българския книгопис.

Трябва да свършвам, а септември сякаш едва разгръща своето присъствие в паметта. Странното е, че сюжетите стават все по-лични. Ще ги потърся в някой друг септември. А меланхолията? През септември меланхолията наподобява осъщественото любовно чувство – лятото е завършено, а нещо от него все още се чертае, предстои. С такава меланхолия в душата човек може да прости дори на себе си.

_______________________

*Не съм сигурен, че такъв „проект” се задава, но изглежда има нещо в това: човек да огледа и обобщи живота си през всеки месец от годините на живота си, да избере по-значителното и по-занимателното и да го подреди. Нещо като събирателен образ на всеки от тях. Първоначалният преглед на събитията в паметта ми установява, че преживяванията през отделните месеци подсказват определена композиция, съществува развитие на свързани сюжети и дори през цели десетилетия някои от тях набират скорост и достигат кулминация и развръзка – все в един и същи месец от различни години. А сега и от различни векове.

Е, ще оставим това за по-добри времена, а днес ще надзърнем само в някои септемврийски епизоди – невинни на фона на всичко, което се е разигравало през този месец и с това име. Случваха се почти вчера, грехота е да ги забравим. А и някаква отговорност носим за тях.