Медия без
политическа реклама

Маргиналии

17 септември: три малки истории за мечти

17 Септ. 2018Димитър Денков
Снимка: Архив

Не става дума за днешния 17 септември, когато все с по-насилена патетика и надежда за бъдещето започва учебната година. Става дума за 17 септември преди 100 години. Всяка от тях натрупва забрава дотам, че юбилеят рядко се споменава. 17 септември 1918 г.  е началото на събития, които бележат голямата българска история и ще го изтласкват като травма в дълбоките недра на народната памет. Във век, белязан с различни видове прогрес и българско участие във все по-непобедими военни съюзи (Тристранен пакт, Варшавски договор, НАТО), 17 септември 1918 г. няма как да не бъде пренебрегнат. На тоя ден се разпада фронтът след пробива на Антантата при Добро поле, където дотогава храбро са се сражавали две български дивизии в състава на 11-а немска армия. Тогава тръгват и следните три малки истории, всяка от които се върти около мечта, забравена в голямата история.

Камъкът

На 17 септември 1918 г. един камък спасява от шрапнел български войник. Той го носи в раницата  си, защото сред войниците на 32-ри Загорски полк вървят приказки за чудесните свойства на беломорския камък, който държи здраво зелето в кацата чак до април. Войникът дотам е убеден в тия прекрасни качества, че не се разделя от него вече три години с надежда да зарадва баща си, ако се върне жив. Така и става: разпадналият се фронт дава тая възможност и нашият човек, тръгнал с другите към родните места, го пази повече от пушката - не само защото го е спасил при артилерийския обстрел. Върви с набраздения от шрапнела камък месец и нещо до селото си, където стига тъкмо когато се налага киселото зеле. Естествено, семейството се радва на завръщането му; радва се и на камъка, който започва столетната си мисия. И вече сто години тоя камък се предава от баща на син, от тъст на зет дори при забележителния прогрес в заместването на кацата с пластмасов бидон и мърляво кисело зеле в буркани от магазина. Когато не изпълнява важната си служба, камъкът стои на видно място в къщата и се посочва с ритуалното „Не е без хич, ей туй спечелихме от войната, ама загубихме Беломорието“.  Така бил казал войникът, който го донесъл.

Чувалите със захар

На 17 септември 1918 двама братя на гарата в Радомир, където са пратени като стрелочници, чуват от закъснели за фронта последни резерви, че тая война май свършва като предишната. Двамата са вече стари ергени според тогавашните мерки – има-няма към 26-28 годишни; прекарали са близо пет години далеч от родната си махала. И решават да се върнат натам с дар: два чувала със захар от немските складове; из махалите знаят само за мед и цвекло, някои са виждали захар на буци. Близо месец тътрузят чувалите – всеки около 50 кг. Не се знае какво са си говорили из пътя, но това, което правят, е предостатъчно, за да станат ясни мечтите им. Скриват единия чувал, а другия дават на родата, та да се хранят през зимата пчелите. Всеки ден изсипват от скрития чувал три кратуни захар в барата, минаваща през ливадата им. След две седмици, при  Архангеловския събор край ливадата, двамата викат: „Чудо, блага вода, блага вода потече!“, и гребат с чаши от барата. Повечето съселяни не им вярват, смеят им се, че са пияни, че жабите са я подсладили. Но две моми, опитали от водата, потвърждават, че е блага. Братята скоро се женят за тях, защото държат и на доверието, и на женската смелост. За мъжката знаят от фронта и не искат да си я спомнят. И до днес барата се казва Благата, макар малцина да знаят къде е, защото ливадата отдавна е съсипана от диворасляк, пък и вече никой не живее наоколо.  

Паметникът на тринадесетте

На 17 септември 1918 г. войници от различни полкове на Трета пехотна балканска дивизия, която с последни сили брани Добро поле, напускат позициите си. Знаят, че са предадени и отбраната е безсмислена. Офицерите не могат и не искат да ги спрат: макар да са съобщавали многократно, не са им доставени муниции, няма храна и вода, липсват бинтове и лекарства за ранените; няма време за погребване на загиналите. Към отстъпващите се присъединяват доста други, стигат до Радомир, където се стичат подобни на тях – близо 5000 души. Сред тях все повече укрепва решението да стигнат до София, за да потърсят сметка от ония в столицата, спечелили имане от загубени войни. Тия 5000 са достатъчно, за да уплашат царя и правителството. То се опитва не толкова да ги успокои, колкото да ги забави. Затова изпраща за преговори с бунтовниците освободените за тая цел от затвора  Александър Стамболийски и Райко Даскалов, водачи на Българския земеделски народен съюз. Умно: повечето войници са селяни. Виждайки разгневената маса, окъсаната войска, решителността за отмъщение, Даскалов обявява края на монархията и началото на нова република, която ще потърси възмездие. Два дни преди това са тръгнали няколко влака с войници към София, в чиито покрайнини ги посрещат пехотни роти на юнкери от Военното на Негово Величество училище и немски батареи. Преди Захарна фабрика първият от влаковете е спрян с артилерийски огън, загиват много от бунтовниците, но тринадесет отчаяно атакуват с последните си патрони и щикове. И тринадесетте са убити със залпов огън от бъдещи армейски командири. За тринадесетте днес напомня един каменен паметник във все още недосъсечения Западен парк преди Захарна фабрика в София. Като повечето от тоя тип паметници из страната той е запуснат, набразден и нашарен с гнусотии. Ако не беше изискването за приличие и политкоректност, може да се допълни – и засран не от птици, а от получовеци. Какъвто е случаят и с народните мечти за възмездие, разстрелвани допълнително с довода, че били насочени към насилствена промяна на конституциония строй, поради което разстрелите на бунтовници са държавноспасително дело, а рушенето на техни паметници – отговорен възпитателен акт.

Не зная и никой не знае коя от тия три малки истории, събиращи в разказите на оцелели от войните прадядовци камък, захар и начупен паметник пред Захарна фабрика, отговаря на все голямата историческа истина. Но на 17 септември, особено когато на тоя ден започва учебната година, те донякъде отрезвяват като сока на киселото зеле, приятни са като благата вода и са твърди като надеждата за възмездие.