Съществуваше някога едно странно общество от млади поети, които бяха почти неразделни, имаха някакви общи възгледи , както и обща цел – да „пробият”. Не принадлежах към него, но не оспорвах съществуването му. Това само за сведение – принадлежността към поезията, според мен, се изразява единствено в писане на стихотворения, не и в безкрайни надприказвания, взаимни възхвали и екзалтации. Но бивах понякога с тях, столицата тогава бе малка. Най-презрителното слово в тази група бе „бездарник”, обида и заклеймяване с универсално значение. Не я отнасяха само към някой събрат, съперник или критик, а и към всеки, който според тях нещо им пречеше или просто не можеше да им угоди. Или пък беше некадърен, неудобен или просто противен. Можеше да бъде сервитьор, преподавател, хазайка, квартален отговорник. Това тогава ми изглеждаше смешно, а сега вече не.

Веднъж компанията нехайно се влачеше по жълтите плочки в кръстовището пред университета и бе връхлетяна от тежък среднощен автобус, който изсвири изненадващо и застрашително. Сепнати скочихме на тротоара и един от нас, Ст. Ст., дребен мъж с тежък балтон, размаха юмрук и кресна към шофьора: „Бездарник!” Това беше най-грозното оскърбление, което се бе оказало подръка в паникьосания му разум. Спомнял съм си го през всичките десетилетия от тогава. Ст. написа хубави книги, имаше драматичен житейски път, а в паметта ми е останал с този парадоксален кадър, сякаш изрязан от черно-белия филм на тогавашна България – един дребничък мъж, протестиращ срещу ръмжащата грамада, надвиснала над тротоара, с обидна дума от речника на изкуството.

Да ви обяснявам сега, че за всяко място в живота също тъй са задължителни дарба и постоянство ще бъде губене на време. Просто едни хора това си го знаят и го споделят, други няма да го приемат за нищо на света. Схващането, че човеците са всъщност еднакви, взаимозаменяеми и могат да бъдат размествани и въдворявани на всевъзможни позиции в живота е присъщо на всички мрачни режими и отлично прилагано от тях. Дарби и нагласи в народните маси – това никоя тоталитарна система не споменава, нито зачита. Опасното и при демокрацията (каквато ние с вас я познаваме) е пълното безразличие към таланта и към обикновените способности на личността, в случаите, когато тя следва да поеме някаква отговорност пред обществото.

Обичам да цитирам прочутия учител на българските оперни певци професор Христо Бръмбаров, че когато Господ дава таланта, той дава и всичко, от което този талант се нуждае: трудолюбие, воля, дух, устойчивост пред несгодите на изкуството, търпение и самообладание и прочее качества, които изграждат големия артист. От тук сами можем да запълним качествата, които да съдържа една дарба за служба на обществото: патриотизъм и честност, отговорност и трудолюбие, храброст, непримиримост и себераздаване, неподатливост към корупция, човеколюбие и жертвоготовност. И... т.н. И точно липсата на тези „екстри” към предполагаемата дарба на българския управник ни кара да се съмняваме, че тази дарба въобще я има. Начинът, по който те демонстрират тази фатална за нацията липса, ни убеждава, че нас по правило ни управляват бездарници и че дори ако не са непременно корумпирани, безотговорни, продажни или просто необразовани, те са все така опасни за народното съществувание в този озъбен свят.

Но само бездарни, просто бездарни – това е всъщност мечта. Емилиян Станев казваше, че бездарникът е задължително и подлец. Това – за бездарника в литературата. Но най-вероятно бездарието в политиката и в управлението също задължително има онези замърсители, които всяка власт предлага. Мисля, че три десетилетия бяха достатъчни, за да се убедим сами: колкото по-бездарни, толкова по-алчни, толкова по-корумпирани, толкова по- безогледни. Останалото го знаем и от историята: бездарни, случайни и невежи политици и дипломати съсипаха и без това трънливата съдба на българския народ, проиграха националния идеал, разпиляха националното единство и устрем, предадоха доблестта и саможертвите, разпалиха братоубийства и омрази. Бездарието във властта добива зловещ за страната смисъл. Когато към бездарието се добави и предателство – това е то националната катастрофа.

Чувал съм, че китаецът плаща на личния си лекар през времето, докато е здрав. Когато се разболее, лекарят остава без заплата. Така добрият доктор се радва на редовен доход, бездарният, наопаки, ходи без заплата. Да можехме да го приложим към бездарниците от върховете на държавата, може би щяхме да се измъкнем от позорните места в световните класации, до които техните дарби и добродетели ни докараха. Позволихме ние с вас бездарниците да обяздят и да яхнат държавата и с това загубихме правото дори да ги виним: дарбите Господ ги раздава, какво са ни те виновни. Това, че подлостта, кариеризмът, лъжата, интригантството, напоследък и фалшивите новини са им в кръвта, също не е тяхна отговорност. Нито заслуга. Може би те просто си вървят с бездарието. А бездарието днес, в този решителен час, си е едно национално предателство.

Избрали сме ги бездарно, бездарно ще ни водят.

И не могат да им се отрекат дарби въобще. Повечето български управници имат ясно изразени дарби на прислуга. Без това качество не могат да се задържат във властта.

Улавям се, че тази страничка зазвучава някак мрачно, фаталистично. Моите критици преди наблягаха върху това – черногледство, песимизъм, авторът не се придържа към соцреализма. По едно време изчезнаха, изпокриха се, сега гледам – нови се появиха. И те същото: този автор, вместо да освежава, натъжава. Трябва ми финал, който всичко да казва, да посочва пътя, да вдъхва кураж. Ерго, позитивното трябва да се търси в бъдещето. Но литературният ми диоптър изглежда е слаб, за да го съзра в далечините на живота. Затова ще припомня една история, която, макар и в миналото, също съдържа поука за днешния ден. Поне що се отнася до ролята на твореца, ако не на отделния гражданин. Или на отделния творец в качеството му на отделен гражданин. И също тъй поне що се отнася до бездарието.

Разиграва се историята през гражданската война в Украйна. През онази гражданска война (1918), не през тази. Страната е разделена и разграбвана, изтезавана и съсипвана от различните армии, вилнеещи из нея. Германци, червени, бели, Петлюра, батюшка Махно, хетман Скоропадски – размешали са се цели маси народ, както и отделните човешки съдби и страсти. Вечер клубовете и другите сборища из неспокойния Киев гъмжат от кандидати да възседнат страната. В един такъв клуб първо се изпокарали, а после се и сбили привърженици на всякакви партии, крила и цветове. На пианото седял знаменитият още тогава поет, композитор и певец Александър Вертински, непокорният декадент на онова объркано време, внесъл в суровото тогавашно изкуство дъх на магнолии и на тропически нощи, както и сладостта и непостижимостта на откровеното любовно чувство. Вертински търпеливо ги чакал да се надприказват, да се надвикат, да се понатупат и да престанат. Но свадата не утихвала. Тогава той ударил по клавишите, изправил се и студено казал: „Господа, това е просто бездарно!”

Всички утихнали. Очевидно Вертински изрекъл точната дума...

Такъв пианист ни трябва.