В политиката, както и във всичко останало, също има модни течения. В началото на 90-те години беше популярно да бъдеш либерален демократ. Комунизмът току-що беше издъхнал, историята беше приключила (по популярния израз на Франсис Фукуяма), а либерализмът изплува триумфален и самотен на идеологическия връх. Близо три десетилетия по-късно обаче либералната демокрация е в отстъпление, а сред претендентите да заемат мястото й изпъква консерватизмът - доктрина, която уж трябваше да е била забравена от историята.

„Вятърът на промяната” бързо достигна и до България, предизвикан, както навсякъде другаде в западния свят, от имигрантската криза и тероризма с религиозна окраска. Дотогава думата „консерватизъм” почти не се срещаше в родния политически речник. Ползваше се предимно от изолирани интелектуални групи като кръга около дясното списание „Разум”. Както и от маргинални политически сили като Консервативна екологична партия, оглавявана през 90-те години от бившия ДПС кадър (и още по-бивш СДС кадър) Христо Бисеров, и разните промонархически движения.

Изменящата се политическа обстановка в Европа обаче повлия и на нашата страна. Консерватизмът, разбиран като антагонист на либерализма, започна да добива известна популярност у нас през последните няколко години. Което не беше неочаквано предвид това, че представата за отвореното мултикултурно общество, прогласявана от западните либерали,

никога не се е радвала на особена почит в България

Интересът към тази идеология вероятно щеше да бъде далеч по-слаб, ако не бяха политиците да раздухват жаравата. А те правят това заради електоралния потенциал на консервативната доктрина. Той може да не е кой знае колко висок, стане ли въпрос за национални избори, но може да се окаже безценен по отношение на предстоящия вот за Европейския парламент през 2019 г., който повсеместно се смята за ключов за бъдещето на Стария континент.

Традиционните европейски политически сили положиха огромни усилия, за да се противопоставят на популистките движения, набрали скорост покрай проблемите, съпроводили имиграционната вълна към континента. И тъкмо заради това някои от популистите се опитват да променят начина, по който ги е виждала досега публиката, като си наложат маската на консерватизма. Така се опазват от нападките, че са антисистемни, а в същото време съхраняват претенциите си, че действат в посока на радикално реформиране на политическо-обществения модел. Неслучайно европейското семейство на консервативните партии се нарича Алианс на европейските консерватори и реформисти. Още повече че консервативният бранд, изглежда, ще привлече много избиратели от целия политически спектър, които се чувстват разочаровани от традиционните политици, но пък не желаят да гласуват за популистите, тъй като не им вдъхват доверие.

На родните политици не им отне дълго, за да усетят възможностите, които им предоставя това положение, както и за да започнат да ги експлоатират. Да започнем с ГЕРБ.

Партията на Бойко Борисов действа активно в тази ниша от доста време,

прикривайки се зад т.нар. Институт за дясна политика. Неправителствената организация преди се оглавяваше от Нено Димов - настоящ министър по околната среда в правителството на Борисов, а сред видните й фигури се открояват депутатът от ГЕРБ Тома Биков, зам.-министърът на образованието Петър Николов-Зиков и бившият шеф на „Напоителни системи” Георги Харизанов. Институтът има солидна медийна база - издава списанието Conservative Quarterly (името ясно подсказва политическата му ориентация) и продуцира предаванията „Имате думата“ по Канал 3 и „Реакция“ по телевизия "Европа" (на която Харизанов е директор). Работи съвместно с онлайн платформата „Консерваторъ”, групираща млади хора, ориентирани към дясната идеология. По честотата на събитията, които организират заедно, може да се съди, че именно тук ГЕРБ формира новия резервоар от кадри, който да запълни крайно изтънялата резервна скамейка на партията.

Идеите, които спояват младите български консерватори (десните консерватори, както държат да се знае), са почерпани от т.нар. Парижка декларация – идеологически документ на група десни интелектуалци. Те ратуват срещу „фалшивата Европа”,  готвеща се да „конфискува отечествата”, отказваща се от своите „християнски корени” и прегръщаща „разюздания хедонизъм”. Сред подписалите декларацията е Ришард Легутко - една от иконите на българските консерватори. Любопитен детайл е, че той е зам.-председател на групата в Европейския парламент на Алианса на европейските консерватори и реформисти. А в него членува Николай Бареков, шефът на пропадналия популистки политически проект „България без цензура”, понастоящем преименуван на „Презареди България”. С неговото ходатайство към алианса се очаква да се присъедини и вождът на „Атака” Волен Сидеров. Как ли ще се почувстват младите родни радетели на консерватизма, ако им се наложи да застанат рамо до рамо с тази двойка в Страсбург?

Самият Бареков добре изигра картите си, няма спор. Замина от България към Европарламента с репутацията на типичния популист, хванал вълната на народното недоволство срещу първото управление на Борисов. И макар че партията му се стопи, в Страсбург бившият журналист започна да полага основите на нова политическа кариера, обявявайки се за консерватор. Отгоре на всичко успя да получи признание и легитимност от европейската консервативна формация. И сега намери съюзник в България в лицето на Сидеров за предстоящите евроизбори.

Лидерът на „Атака” очевидно се вдъхнови от примера на бившия водач на БСП Сергей Станишев

(който изостави българската политика, за да подхване европейската) и сега търси политическа платформа, която да го изстреля на качествено различно, по-високо ниво. Бареков му предлага такава, която съвпада с досегашната му линия - „с изцяло ултраконсервативна насоченост, базирана върху ценностите на християнската православна църква, семейството, защитата на границите и защитата на националните интереси”, както обявиха наскоро от „Презареди България”. Идеята на Бареков е коалицията им да се казва „Обединени консерватори” - очевиден намек към останалите партньори на Сидеров от „Обединени патриоти”, че очаква да се присъединят към новата политическа коалиция.

Не можем да пренебрегнем и

БСП, която също се опитва да се възползва от консервативната вълна,

за да се оттласне от стагнацията, в която е изпаднала през последните две години. В края на 2017 г., когато т.нар. Истанбулска конвенция разбуни обществото заради съдържащото се в нея понятие „социален пол”, соцлидерът Корнелия Нинова започна системно да атакува международния договор - просто защото ратификацията му се предлагаше от ГЕРБ и това беше сгоден момент да ги удари. Негативната реакция срещу конвенцията и представата, че тя съдържа „джендър идеология”, обаче се оказа толкова силна и трайна, че Нинова реши да й обърне внимание в управленската стратегия на партията „Визия за България”. „Предвиждаме... формиране на толерантност и утвърждаване на традиционните и семейните ценности: без „джендър идеология” в училище; без експерименти за сметка на децата и учениците”, записаха социалистите в програмата. Нинова дори се сблъска с Партията на европейските социалисти (ПЕС), оглавявана от Сергей Станишев, която настояваше България да одобри конвенцията. Дори и зад това да стоят и вътрешнопартийни мотиви (Станишев продължава да има влияние в соцпартията), безспорно е, че за Нинова затоплянето на отношенията с ПЕС струва по-малко, отколкото гласовете, които една политическа платформа с консервативен уклон може да й спечели. И това вероятно е работещата тактика, ако се има предвид, че поддръжниците на БСП са сред най-реакционно настроените в България.

Такава, изглежда, ще бъде съдбата на българския консерватизъм - да бъде яхан от леви, десни и крайнодесни. По-същественото обаче е, че цялата му идейна платформа, във всичките й вариации, е привнесена от чужбина. Идеологията няма български корени (как никой не се сети да спомене поне за Стоян Михайловски?) и това поставя под съмнение дали жизнеността му ще стигне по-далеч от предстоящите евроизбори. Особено ако се вземат предвид опортюнистичните нагласи на българските политици.