Медия без
политическа реклама

Сегашна стойност

Колко струват банките

Снимка: Архив
Емил Хърсев

Три вълни обезпокояващи сигнали ни карат да погледнем към проблемите на банките в Европа, трайно доминиращи и българския банков пазар. След една, общо взето, спокойна финансова година, в която банките - особено у нас и в други (бавно) развиващи се пазари в периферията на Европа, увеличиха печалбите си и така натрупаха допълнителни капиталови буфери, новата финансова година започва с лоши новини. Вярно, става въпрос за повече тътен и врява, отколкото за реални заплахи, но е показателно. Най-шумно бе разгласена

 

заплахата на „жълтите жилетки“

 

Те щели да си изтеглят парите от банките и зоват другите французи да сторят същото. Не се разбра защо трябва да направят такава невероятна глупост, но въпросът стои: могат ли банките да издържат паника на вложителите? Отговорът е ясен от хилядолетие – разбира се, че не могат. Хитрината на модерното банкиране е да държиш в ликвиден резерв само малка част от парите, набрани от депозити. От останалите пари печелиш – кредитираш или купуваш ценни книжа на фондовия пазар. Така че същинският въпрос е

 

достатъчни ли са ликвидните резерви

 

и готова ли е банковата система за нови трусове? Въпросът е актуален, защото в годините на депресията – от 2008-а до 2018-а, когато централните банки заливаха системата с евтини пари, за да борят дефлацията и да стимулират икономиката, банките свиха бездруго тънката си наличност и държат едва 10-12% „истински пари“. Защо са им повече, централната банка е подръка с практически безплатно рефинансиране. Но ако кредиторите от последна инстанция наистина спрат „паричните облекчения“, вечният проблем за ликвидността ще стане болезнен. „Жълтите жилетки“ (те нямат особено големи спестявания) едва ли ще стреснат банките. Но даже временен дефицит на ликвидност може да ги постави в инфарктна ситуация като през лятото на 2014 г. у нас.

 

Новата рецесия, която се задава,

 

(или поне така твърдят търговците на страх) е най-тежката заплаха. Банките още се съвземат от глобалната криза през 2007-2008 г., платежоспособността на големите длъжници се дължи на практически нулевите лихви, които плащат. Но при една нова криза може да спре обслужването на големи части от кредитния портфейл, особено заемите за големи зомби фирми, оцеляващи само заради лихвената магия. И все пак въпреки спадащия икономически ръст по цял свят и най-бързо в Стара Европа рецесия се очаква чак догодина. Лошото е, че след десетилетие рецесия арсеналът с мерки за борба с рецесията е опасно празен.

 

Кой все пак ще спасява банките?

 

Въпросът уж бе решен от европейските лидери с политиката на остеритет и рестрикции, а спасяването на банки с пари на фиска беше гръмовно анатемосано. Ама от няколко дни пак е на дневен ред на Апенините по повод кризата на Банка Каридже (Carige не е „Кариж“, както казва телевизорът, а Каса ди Риспармио ди Дженова). С матрица на директивите в ръка, Европейската централна банка постави троен ултиматум: банката да увеличи капитала с пари на акционерите или да се слее с друга банка, а ако не може – да се закрие и да мре. Частни пари за губене не се намериха, нито желаещи да вливат или да купят бедстваща банка. Финансовият министър, „технократът“ Джовани Триа, произнесе присъдата „спасение няма“. Но се оказва, че вицепремиерите и лидери на двете управляващи парти са на точно обратно мнение. Аз залагам, че банката накрая ще бъде национализирана. Защото Италия не е България. Както знаем още от казуса "Банка Монте Паски ди Сиена", в Италия кръвожадните европейски директиви, които заповядват закъсалите банки да се оставят да фалират и да завлекат вложителите си, просто не важат. Но дали ще се спасяват, или ще фалират проблемните банки в Европа, е все пак последващ, post mortem. Важната тема е капиталовата адекватност:

 

имат ли банките достатъчно капитал да поемат загубите

 

от една нова рецесия? През последните няколко блажни години банките натрупаха капитал. Дори в Италия капиталовата адекватност (отношението между собствен капитал и рискови активи) нарасна от 6.9% през 2008 г. до 14.3% за 2017 г. Но вече имаме няколко практически доказателства, че в банковия сектор не работи основният двигател на капитализма: пазарът просто отказва да поеме нови емисии на нуждаещи се от капитал банки. Заради балканизацията (имам предвид опита от Гърция и Кипър) няма желаещи да купуват акции в банки. А без двигателя на частния капитал европейската банкова система е като безмоторен самолет – лети само докато успява да държи във въздуха собственото си тегло. И неумолимо пада, това е законът на гравитацията.

 

Банките се обезценяват

 

съвсем буквално. Последният „Глобален банков доклад“ на "МакКинзи Интернешънъл" изчислява отчайващи за банките съотношения между счетоводната им стойност и пазарната капитализация (цената на всички акции на банката по текущия борсов курс). В Китай съотношението е точно 1, т.е. акциите на банките се търгуват при курс, приблизително равен на отразената в книгите им нетна стойност на активите. Най-скъпи са американските банки: в Канада на борсата дават 60% по-висока цена от нетните активи, в САЩ – 20%. Добре стои Швейцария с коефициент 1.4, а големият провал е еврозоната. За испанските банки борсата дава само 70% от счетоводната им цена, германските се търгуват на половин цена, за френските и италианските дават само 40% от нетните активи. Това е мнението на пазара, то значи:

 

провали се „новият европейски банков модел“

 

с рекламно лице и говорител фрау Меркел. Принципите на този „модел“ са отказ от спасяване на банки (bail-out) с държавни пари, задължително завличане (bail-in) на клиенти и кредитори при фалит на банка и тотален надзор с права на банковите регулатори да се разпореждат с цялата дейност и всички пари на банките, нарочени от регулатора за рискови. Независимо че клиентите плащат огромната цена на пълния бюрократичен диктат върху банките (защото чиновниците щели по-добре от банкерите да ги контролират и да им гарантират стабилност), никой не желае да дава собствени пари за банкови акции. Капиталът отказва да бъде „завлечен“ от фрау Меркел и това е. Значи

 

банките нямат шанс да получат капитал от пазара –

 

вече и читавите, не само закъсалите. Акциите в европейски банки се търгуват под половин цена като финансови боклуци (junks), нищо че имат приемлив „инвестиционен“ рейтинг. И това е пълен провал на Берлин, Париж, Брюксел (Еврокомисията) и Франкфурт (ЕЦБ). Ако не си признаят и не позволят истинска дискусия в ЕС за отмяна на проваления „модел“ и връщане към разумна и балансирана политика в банковия сектор, не е далеч денят, в който и най-невежият ще види как се търгуват акциите на банки и ще рече: „Абе, тези банки май нищо не струват“. И ще е прав.