Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Когато истината е табу, не вярвайте на утрешния ден

01 Окт. 2020КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив
Думите на Каравелов след поредния бой в Черната джамия не са повод за гордост.

Когато писателят премълчава, нерядко след време съжалява. Нали все си въобразяваме, че със словото си можем нещо да спасим, да предотвратим. Или пък да подтикнем, поне малко да подкрепим. И така: не си написал и нещо се е случило. Или не се е случило – а трябвало. И ето ти угризения, горчиви равносметки. Но става и обратното. Написал си го чест по чест. Откликнал си, както казваха някога. Предупредил си, ударил си тревога. А каквото е имало да става – пак си е станало, керванът минал и се извървял. Има лесно оправдание – камбаната ти е била слаба или обществото не дочува. Но и това не работи: пълно е с примери, когато гиганти на словото са опитвали да се намесят в световната среда, творбите им, с които са си послужили, са останали за вечни времена, но в своето време не са попречили на неправдите, кланетата и всевъзможни гибелни мерзости да се разиграят необезпокоявани. И все пак по-светло е на душата, когато я оставиш да „откликва”. Макар това да не я прави щастлива, когато след време открие, че е била права, но всуе.  „Аз ви предупредих” не е аргумент за писателя, това може да е само жалък израз на литературно самодоволство. С това съзнание ще припомня нещо от общото ни минало в „Нерви и утехи”. Когато сме предупреждавали и сме се бунтували и нашият глас е преминал „тихо като през пустиня”

Ето какво може да се прочете във в. "Сега” на 11 ноември 2016 г.

... „Усетихте ли как държавата се препълни с гневни мъже и жени, когато тази есен

властта тихомълком започна да връща бегълци на Съседа?

Видяхте ли тези хора - сърдити, възмутени, разярени от предателството, което тя извърши от името на страната ни, от наше име? И от това, което тя стори с честта ни? Защото това ни опозорява, омърсява, дискредитира. Иди обяснявай, че то се случва по причина на негодни, морално неграмотни хора, изпълзели нависоко във властта... Най-страшното е, дето успяха да ни убедят, че не съзнават какво са направили. Те не знаят цената на честта, нито (колкото иначе да са горделиви и докачливи) цената на достойнството.
Те няма откъде да знаят, че преди да посегнат на земите ни, съседи и други желаещи първо са посягали на честта ни. Ловки и коварни пратеници са настройвали европейски правителства, а чрез лобита, вестници и политическа корупция – и цели народи. Мрачният имидж на нацията ни и сега, след сто години, още не се е измил от нейното лице. Днес, ако някой още го прави, това му излиза значително по-евтино. Народ, който... подло предава на околните сатрапи бегълци, подирили спасение в неговата земя, не се нуждае от допълнително опозоряване.”

Така написано, това не е имало илюзията, че непременно ще промени нещо. Режима, управниците, техните чорбаджии. Думите са само повик към съзнанието, че репутацията на един народ също има отношение към неговата съдба. Честта и съвестта му са между основните гаранции за неговото бъдеще, за неговата независимост, дори за неговата цялост. Били сме тежко ощетявани заради нашия накърнен престиж, губили сме население и земи, както и историческо време. Не трябваше да погазваме международни правила и закони и да предаваме дисиденти на Ердоган. Не трябваше да тъпчем и знаменития текст от Търновската конституция.

„Роб, който стъпи на българска земя, свободен става!” -

цитирам го по изречението на черната дъска, калиграфирано от моя учител Доньо Дянков в стаята на четвърто отделение в плевенското училище „Васил Левски”. Запаметил съм го, после съм го и припомнял неведнъж, но криминалното предаване на бегълци продължава. След разкритията в германската преса се разбра, че са върнати десетки неволници, потърсили спасение в България. Каква работа ще свърши сега едно „Аз нали ви казвах!”, то с нищо не помага на правдата и милосърдието в тази държава. Важното е да не се издаваме пред чужденците, нали? Нищо, че те се ин-фор-ми-рат, докато вие ги прегръщате и козирувате...

Прочее, за чужденците. Тези дни заместник на премиера, на въпрос за разискванията в Брюксел по актуалната ситуация в България изтърси, че това е предизвикано от сънародници, които се оплакват в Европа и така клеветят страната. И отново даде за пример доблестната постъпка на Петко Каравелов, който, на излизане от Черната джамия, след епичния многодневен лобут, претърпян в нея, гордо отрекъл някой да е вдигал ръка над него. Тази негова опашата патриотическа лъжа, превърната в идиотска мантра от всевъзможни управници, не проповядва нищо добро за отечеството и това се вижда от съдбата на самия Каравелов и неговата нещастна фамилия. (В. „Сега”, 14 Април 2006, „Сам паднал, ударил се”.) Ето какво се е случило с тях в страна, където истината е без значение.

Опровержението е кърваво и страшно...

Точно в тази негова безоблачна и хуманна България, заради която той така героично излъгва, терор, клевети и дивашки нрави погубват следващото поколение от семейството му. Едната му дъщеря умира от куршум, другата обезумява от загубата на съпруга си и се скита из София, забола портрета му на гърдите си. Единият му зет издъхва след изстрел и отрова, другият е отвлечен и ликвидиран без следа, най-вероятно в Илиенския форт. Лора и Виола, Пейо Яворов и Йосиф Хербст. И всичко това именно в България, където не бият, не мъчат, не терзаят, не погубват. И заради която онзи сърцат мъж е предпочел да прикрие злото, вместо да го назове.
Пресилено ще е да твърдим, че всичко това му се е случило като  наказание за неистината. Но без съмнение и заради нея.”
И днешните български политици се оказаха неспособни да говорят честно и точно. И затова тъй увлечено, безпорядъчно и почти сладострастно все ни сочат Петко Каравелов. Той има богат живот, има дело на политик и държавник. Но те го споменават главно с лъжата. Сам паднал, ударил се - какво му плащаш...
И обществото ги слуша прехласнато, без да осъзнава какво му кроят те с тези свои басни.

Във времето

тези „басни” съм чувал да ги плещят

всякакви успешни и катастрофирали в политиката лица, депутати и телевизионни водещи, анализатори и мастити партийци, действителни управници и кандидати за такива. Трябвало е да си водя списък, та дано открия какво ги свързва, какво освен интелектуална немощ и разбираемо възхищение към хитруването ги подтиква да плещят подобни приказки. Изпуснах тази възможност, а при един внимателен анализ сигурно ще лъсне важен ключ към политическата кариера в България. Но тъй като употребата на тази вредна, неморална и унизителна мантра няма да престане, подхвърлям идеята на някой млад колега. Има хляб в нея, ако не за бестселър, поне за дисертация.

Връщам се назад по-често, отколкото сърцето позволява. Но в страна, където публичната истина е табу, трябва да поддържаме будно съзнанието си за българската политическа подлост и да не разчитаме романтично на утрешния ден. Помните ли, че веднъж ви писах: днес е вчерашното утре. И помните ли за какво мечтаехме и страдахме вчера? Тогава...