Ако скорошните коментари на Мартин Скорсезе и Франсис Форд Копола за филмите на "Марвъл" (Скорсезе: "Това не е кино"; Копола: "Мартин беше твърде любезен, като каза, че това не е кино.  Той не каза, че това е нещо отвратително - което аз казвам") ви карат да се хванете за кобура, то е напълно обяснимо - двамата буквално са ви връчили в ръцете пистолет и патрони. Най-лесно е изказванията им да бъдат дискредитирани по линия на днешния ден и днешните млади. Все пак става дума за двама стари мъже (Скорсезе на 77, Копола на 80) и е толкова просто недоволството им от съвременните блокбастъри да се сведе до факта, че те вече не представят света, в който тези двама са израснали, нито света, в който са достигнали творческия си връх.

Цялата концепция "Вече не е като едно време!" е пределно добре позната. Не само заради днешния обществен дискурс в Америка, която потъва, и виновни затова са... поколението на "милениалите"! Гласоподавателите на Тръмп! Корпорациите, които контролират всичко! Интернет! Фалшивите новини! Видеоигрите! Алчният гнил Холивуд, който поставя фантазията пред реалността! Молим те, Господи, върни ни доброто старо време! Повечето необмислени реакции към мача Скорсезе срещу "Марвъл", изразени в социалните медии, действително се свеждат до емоционално отхвърляне - "старците не харесват новото". 

Отвъд тях обаче изказването на Скорсезе, че комиксовите филми не са кино, съдържа голяма доза ирония, ако не и директно противоречие - особено ако погледнем кой e вестоносецът. 

Преди няколко години Мартин Скорсезе, този отколешен проповедник на седмото изкуство, реши да заснеме своя ганстерски опус магнум за стрийминг платформата "Нетфликс". "Ирландецът" излиза през ноември и няма да се гледа в киносалоните, които повечето от нас все още смятат за свещени храмове на киното, а вкъщи, пред телевизора. Ако поставим въпроса: "Кое от двете е по-голяма заплаха за бъдещето на киното - "Отмъстителите: Краят", който се прожектира на 4662 екрана едновременно, или "Ирландецът", който не се прожектира, кажи-речи, на никакви екрани?". Точно защото "Ирландецът" е качествен филм, той го застрашава повече.

Има и нещо още по-иронично. Скорсезе и Копола са част от поколението - то е даже нещо повече от поколение, то е революционен авангард във филмовата режисура - което превзе с щурм Холивуд в началото на 70-те. В неговия първи ешелон бяха Стивън Спилбърг и Джордж Лукас, които промениха света (не просто света на киното, а света, точка) със своите наркотично-ескейпистки поп фантазии. Може ли един филм на "Марвъл" да бъде произведение на киноизкуството? Да приемем за нуждите на спора, че Скорсезе и Копола са прави - не може. Тогава бих задал и на двамата въпроса: "А "Похитители на изчезналия кивот" произведение на киноизкуството ли е? А първите два епизода на "Междузвездни войни"? 

Ако двамата са чак толкова недоволни от това, в което Холивуд се е превърнал, дали биха проследили генезиса на това преображение до 70-те, когато същият този днешен Холивуд е изкован от техните братя по оръжие? Каквото и да е отношението ви към феномена "Марвъл", той не е паднал от небето. 

Ето и решаващия аргумент. Повечето от нас биха се съгласили, че част от филмите на "Марвъл" са добри. И ако те не са "кино", какво е киното в крайна сметка? Ако използваме думата в нейния обичаен смисъл - като преживяване на поредица движещи се картини, споделено с още стотици хора в киносалона, тогава твърдението, че "Марвъл" филмите не са кино, си е чисто и просто перверзия. За огромен брой хора по света един филм на "Марвъл" е самата есенция на киното. Значи цялата буря в чаша вода опира до семантиката: "Кой филм е или не е "кино" и кой има право да определя това?

Но има и нещо, в което Скорсезе и Копола са прави. Мръщенето им "накъде отива светът" всъщност прави на американската кинокултура услуга. Защото двамата не говорят само и конкретно за филмите на "Марвъл". Въпросът, върху който си струва да се замислим, е каква искаме да бъде нашата популярна култура занапред. 

През годините съм писал положителни рецензии за не една и две продукции на "Марвъл". Включително за такива, които други критици смятат за дъно. Смятам, че първият "Пазители на галактиката" е най-великият им филм, съвсем близо до произведение на изкуството. И все пак вътрешно съм съгласен със Скорсезе и Копола - а също и с Кен Лоуч и Фернандо Мейрейес, които се включиха в дискусията. Какво всъщност означава думата "кино"? Ако тя е просто синоним на "филмов спектакъл", очевидно тези режисьори грешат. (Ако "Отмъстителите" не е спектакъл, не знам дали подобно нещо изобщо съществува.) Но всъщност киното не е точно това. Скорсезе заяви, че филмите на "Марвъл" не са "онова кино, с което хората се опитват да предадат емоции и психологически преживявания на други човешки същества". Буквално погледнато, той може и да не е прав, защото комиксовите филми носят емоции. Но Скорсезе всъщност говори за друго. Говори за мистерията. 

Проблемът с блокбастърите, и не само тези на "Марвъл", е, че в тях липсва всякаква мистериозност. Няма никакви тайни. Всичко е на показ: каквото виждаш, това получаваш. Докато киното, поне през изминалите сто години, е било царство, което ни потапя в емоционални и психологически дълбини отвъд дизайна на картинките, които гледаме. Киното не е само това, което се случва пред очите ти, но и това, което се случва в "25-ия кадър", в междуредията. Свещена зона на духа и съпреживяването, в която филмът се среща с аудиторията - и в която идентифицирането с образа от екрана те отвежда на места, където не си бил досега. 

Филмите на "Марвъл" са ограничени до своето изображение. Нямат скрити пластове. Не и по начина, по който се разгръщат пластовете на "Ла ла ленд" и "Социалната мрежа". Или дори на "Жокера", който също е филм по комикс, но антикомиксов. Всъщност Скорсезе и Копола задават фундаментален въпрос: искаме ли култура, в която всичко е предварително програмирано и сканирано, без подтекст, без филми, които се гмуркат в собствените ни тайни? Някои биха казали: искаме! Но аз бих препоръчал да внимаваме какво си пожелаваме.