Какви ги обърква литературата?

Възможно ли е художествената литература да бърка? Ако бърка, това има ли значение? Както и да отговорим, ще сбърка този, който се захваща да търси отговори. Защото романите и стихотворенията са "художествени" езици, на които говори литературата. Това ще рече - езици на измислицата, езици, в които циркулира някаква естетическа идея, а не обикновено съобщение. И като така - в тези езици е трудно да срещнем истината.
Все пак, за да привлече читателя си, един роман борави с "факти", спрегнати в някакъв ритъм на отношения така, че да се породи интрига - тя ще движи сюжета. Почти винаги читателят се доверява на автора и вярва на фактите (т.е. на сюжета). Трудно е да хванем един романист в грешка при въобразяване на неговия сюжет. Трудно, но не и невъзможно. Тук ще дам примери от трима български автори:

Петко Славейков, Иван Вазов и Фани Попова-Мутафова

Те могат да бъдат "хванати" в объркване на реалността на фактите (обстоятелствата, детайлите) с "реалността" на повествователната интрига.
Нека по-напред да видим как литературният персонаж поназнайва някои неща преди още да са се случили. В осма глава на "Немили-недраги" Македонски обяснява на младия Бръчков как се пази границата: "Тия кучета агарянски не дават вече пиле да префръкне през "тих бял Дунава", както ти си го писал в книгата си...". Въпросът е кой е писал и какво е писал? - Бръчков? Но той е литературен персонаж и няма как да е писал стиховете на Вазов, които помним от детска възраст ("Тих бял Дунав се вълнува..."). Явно завардването на границата става точно по модела на Бръчковата книга.
От друга страна, Македонски явно е чел творби като "Радецки" или "Де е България" - и двете писани от Вазов след средата на 1876 г. Действието в тази осма глава на повестта "Немили-недраги" се развива между декември 1871 г. ("студената декемврийска мъгла") и "20 февруари" 1872 г., както сочи началото на Х глава в повестта. Левски е още жив и хъшовете пращат Македонски да се срещне с него в дома на баба Тонка в Русе. Казано иначе, действието в творбата е почти 4 години по-рано от времето, когато са писани двете стихотворения. Недоразумението от засичането с фактите ще бъде излишно, защото случката с хъшовете все пак е литература. А тя често и без сигнал размива границите между художествено и действително.
Остава да си мислим, че "тих бял Дунав" е до такава степен преговаряно клише, че повтаря до екстазност един образ емблема на границата, отвъд която е българското. Това клише е вече ценностна идентификация между географията на българското и неговото патриотическо, т.е. историческо осмисляне. Дали Вазов е попаднал в клопката на персонализма с тази грешка, материализирайки себе си и в двете възможни стихотворения, и в Бръчков, не е важно.
Подобно изпреварване може да открием още в Петко-Славейковата история в "Хубавинка Янка" (1869). Знайно е, че в сюжета й авторът следва и почти повтаря деветата новела от Ден II на "Декамерон". Нека припомня сюжета: става дума за мотива вярна/невярна съпруга и доказването на добродетелите на вярната жена чрез изпитания. Действието в "Хубавинка Янка" става по време на "предпоследния български цар Александра Шишмана". В "любопитната приказчица" на дядо Славейков вероломният съдържател на гостилницата иска със сила да вкара в грях Янка, като я заплашва с "пълен пищов". Какво казват фактите обаче?
Първо, Александър Шишман, син на Иван Шишман (царувал от 1371 до 1395 г.), 

никога не е бил коронясван

Това не е толкова важно. Второ, по-интересно е, че в този ХIV век подобно оръжие като "пищова" все още няма. Той е изобретен след средата на ХV век, а същинската употреба на пищови започва след 1540 г. Сигурно за Славейков огнестрелното оръжие е по-впечатляващо, повишава степента на заплахата. Но побългаряването на новелата от "Декамерон" има и рискове от грешки - авторът ги допуска в името на съспенса.
Подобно усукване на фактите има и в романите на Фани Попова-Мутафова. В "Дъщерята на Калояна" и "Последният Асеневец" концептуалното време на сюжета е между края на ХII и началото на ХIII век. В двата романа обаче от време на време се мярка я рачел от тиква, я боб. Добре е известно, че това са чуждоземни стоки, донесени в Европа след откриването на Америка в края на ХV в. Също и в "Солунският чудотворец" - хетерата Ефросина черпи бъдещия цар Калоян с вино, подправено с джинджифил. Тази подправка е известна още по времето на Конфуций (V в. пр. Хр.), но Марко Поло я донася в Европа чак в края на ХIII век - а действието в романа се развива в края на ХII век.
Подобни фактологични парадокси има и в романа "Дъщерята на Калояна", където откриваме детайли като хартията в ролята й на документ (писмо), както и на стоманата, преработена в шлемове или в огледало - в романа не става ясно като как средновековните майстори са добивали стоманата. Това е сложен химически процес, който става възможен едва в ХIХ век. А огледалата през средните векове са били от сребро или стъкло...
И да се върнем пак при Вазов. В началото на "Под игото" доктор Соколов дава своята гарибалдейка (къса горна дреха) на непознатия "гост" в Бяла черква, защото се задава майска буря. В джоба на дрехата докторът си носи вестника - Каравеловия "Независимост". Малко след това този непознат нахълтва в дома на чорбаджи Марко и се представя като Иван Кралича. За да се завърже интригата, бъдещият даскал Бойчо Огнянов бива подгонен из нощните улици, но в ръцете на турското заптие остава само дрехата с вестника в нея. Според думите на бея и на онбашията вестник "Независимост" е "опасна за властта книга".
Къде е объркването? - Времето в романа "Под игото" започва да тече някъде през май 1875 г. ("Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора...") и приключва с потушаване на въстанието през май следващата година. Но вестник "Независимост" е спрян от печат още предната година - на 12 октомври 1874 г. (бр. 52). Излиза, че Соколов носи опасен вестник с 8-месечна давност. И този вестник е наречен от онбашията "бунтовна книга".
Та литературата често "бърка" 

- от това не произтича драма

Да не забравяме, че всеки художествен текст е измислен, въобразен модел за някакъв свят. В него се преплитат разни елементи - едни имат чисто условна роля (както е ролята на хъша в браилската кръчма), други обаче са натоварени да създават "реалността" на художествения свят. Заради това понякога автор като Вазов или Фани Попова, пък и други, натрупват съвкупност от елементи, които може и да са против логиката или фактическата истина. 
Но ние, читателите, вземайки романа в ръце, едва ли очакваме да срещнем фактите - за тях има друго място. Най-често то се нарича вестник или учебник.