Седем часа вечерта. Борисовата градина е място на прохладата и покоя в душното време, откъдето, макар и за кратко, се усеща лек полъх на вятъра. Подбирам сенчестата страна на алеите, от двете ми страни хора, омаломощени, са се отпуснали в сенките на дърветата, само децата, дето не знаят що е умора, тичат след топката или си карат тротинетките. Усещането е сякаш плуваш в топъл чай. Скоро стигам до езерото с лилиите, средище на толкова разочарования и надежди в миналото и настоящето. Някога, когато бях дете, тук дори хвърляха стотинки за щастие, както в езерото „Ариана“. После някъде четох, че в зората на ХХ в. имало поверие за щастие чрез хвърлянето на годежния пръстен, което се правело тъкмо тук, сред лилиите, като бъдещият избраник трябвало да го намери и така да спечели любимата. Сега, може би заради мравуняка от хора, никой вече не извършва „жестове на съдбата“. Сякаш всичко онова е било в град, който е бил „преди“, а днешният и вчерашният град, и да са се срещали, просто не се познават. Пукнатина на настоящето, която е апотеоз на бъдещето.

И докато размишлявам над „ключалката на съдбата“, един познат ме тупва по рамото. Заприказваме се и думата „шпионаж“ изведнъж изскача като заек от ръкава на фокусник. „Колко ли шпионски истории крие тази гора?“ – пита той. „Знам ли“, отвръщам аз, няма как да ги изброим на пръсти…“ И все пак? Паметта ми услужливо ме връща към историята на един социалистически разузнавач карък, описана в архивите на Комисията по досиетата, който насрочвал срещи с агентите си тъкмо край това езеро – за да не бият на очи сред многото хора. Или в долната беседка срещу Полиграфическия комбинат. Скоро обаче бил извикан от високопоставен началник в Държавна сигурност, който начумерен, размахал пред лицето му наръч „сигнали“ от „бдителни граждани“. В тях службите се известявали, че подозрителен субект (следвало подробното описание, включително на меката му шапка) разговаря със съмнителни хора край езерото с лилиите, които се оглеждали „гузно“ (следвали техните описания). В резултат на което го наказали с „неповишение“ и „работа на бюро“, без право да води агентура.

„Ама аз те питам за руските шпиони“, казва леко разочаровано моят познат. „А ти ми разказваш за разни нашенски некадърници!“.

Какво да му кажа? Нали и те, и другите също са били от „нашите“. И през годините са вършели същите поразии, пак на „наш гръб“.

Докато вървим заедно по алеята към БНР, ми хрумва, че

„шпионските истории“ са като сенките на дърветата –

изменчиви и противостоящи си, преплитащи се едни в други. Внезапно се подсещам за русофила либерал Драган Цанков (1828–1911) – третия по ред български министър-председател и отявлен въжеиграч на политическата сцена, чието име днес носи булеварда, свързващ центъра на столицата ни с руското посолство в края на гората. Което не е никак случайно. Тези дни мнозина си спомниха за книгата „Авантюрите на руския царизъм в България“, видяла бял свят в Москва през 1935 г. Става дума за сборник с архивни документи на тогавашния Азиатски департамент на руско-имперската дипломация, които български дейци на Коминтерна решават да „оповестят“, за да дискредитират старите буржоазни партии. Един вид – нека се види на каква хранилка са били те и колко корумпирани са били някои от най-известните български политици. Така се извършва първото (и единствено засега) откриване на руските царски архиви (на съветските така и никога не им дойде ред, за путинските архиви ще трябва да чакат идните поколения, не ми се мисли какви ли мерзости се таят там). Но да се върнем на думата. Книгата „Авантюрите на руския царизъм в България“ навремето по обиколни пътища прониква в страната. Предговорът е на Васил Коларов, което би трябвало да я легитимира поне пред „лявата публика“. Чете се нелегално и данните от нея няма как да се оповестят. Но ето че идва 9 септември 1944 г., а книгата е отново засекретена (при това от самия Васил Коларов). Малкото налични бройки влизат в спецфондовете на библиотеките. Причината: дискредитиране на историческата роля на „братята освободители“, изведнъж оказали се организатори на верига от „покупко-продажби“ на български съвести в своя полза. Къде тогава е „безкористността“?

Така се стигна и до една анекдотична случка от средата на 80-те години. В музея на Васил Коларов (имаше такъв на ул. „Асен Златаров“) се появява Желю Желев (тогавашен дисидент и бъдещ президент), който чул за тази книга, я взима (уж за малко) от библиотечната експозиция и си я отнася да я чете вкъщи с намерението да я споделя с приятели. След ден-два липсата е установена и една вечер милицията нахлува у тях, за да прибере книгата, докато той (разбира се) се оправдава с думите, че искал да прочете предговора на Васил Коларов. Както и да е, разминало му се. Вече се задавала „перестройката“.

С какво толкова опасна е тази книга, събрана из царските архиви от тайнствения П. Павлович?

С това, че вътре е описан – от игла до конец – целият механизъм на руските опити да се овладее България: чрез позоваването на „признателността“ към Русия, „славянските чувства“ и най-вече чрез малко, по-голямо или много по-голямо финансиране. Истории на „агенти на влияние“ и съвсем обикновени шпиони, картината на една масова покупко-продажба.

Интересното е, че самите руснаци никак не са доволни от „контингента българи“, с които работят. Непрекъснато се жалват от тяхното „своеглавие“, неуправляемост и непомерна алчност. Това ясно личи още от първия документ в книгата – писмо на дипломатическия агент в София Кояндер до директора на Азиатския департамент Зиновиев:

19 юни 1885 г.

Не мога да ви съобщя нищо утешително. Напротив, длъжен съм да ви призная, че от ден на ден все повече и повече губя надежда да изтръгна нещо от българите. За съжаление освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия тук аз не виждам нищо, поне в средите на тукашната интелигенция, ръководеща съдбините на един добър и всъщност симпатичен народ.

Ала забележете защо:

За съжаление, от цялата тази история аз изнесох дълбоко убеждение, че ние не можем да разчитаме на нито един българин и че освен измами и лъжи от тях не трябва да се очаква нищо. След шестгодишно съществуване на самостоятелна България едва ли може да остане някакво съмнение в неспособността на местните елементи да създадат нещо стабилно или поне свястно. Да развращават народа нравствено водачите му умеят и се боя, че успяват в това. Но по-далече от това изкуството им не отива. Едва ли българите са в състояние да намерят в самите себе си средства за борба с вредните елементи, тъй като в средата на т.нар. интелигенция на страната няма достатъчно здрави сили да се противопоставят на демократизиращите начала, които довежда в България твърде широката свобода, предоставена веднага на полуграмотни диваци, които чуждоземното иго е приучило към същата лъжа и двуличност и в чието мнение думата честност е синоним на глупост. По мое убеждение те няма да минат без странична помощ, а откъде и в каква форма тя ще дойде при тях, ако ние продължаваме да се въздържаме, е трудно да се предвиди.

„Странична помощ“ ще рече анексия или окупация на България от „твърде широката свобода“ и „демократизиращите начала“. Не знам какви доклади пише днес г-жа Митрофанова до Лавров (а чрез него и до новия руски самодържец), за да оправдае един или друг свой неуспех, но подозирам, че оценката ѝ за мнозина българи на „хранилката“ (тези от 4000–5000 лв. и нагоре) са приблизително същите. Характерно имперско презрение към местната гмеж, която Великата Рус милостиво „търпи“. Проблемът не е само в „господарката“, но и в лакеите, смятани за „полуграмотни диваци“. За хора, които чрез „измами и лъжи“ искат да изкярят само още и още малко пари от „Освободителката“. Включително и най-известни български политици като онзи, на чието име е кръстен булеварда, по който в момента вървя.

Ето конкретен пример:

29/17 декември 1885 г.

Преди самото ми заминаване от София Драган Цанков ми довери, че материалното му положение е крайно тежко, че през последната година и половина е живял изключително с парите, които са му давали назаем негови приятели и привърженици, че в настояще време този извор е напълно пресъхнал и че той няма никакви средства за по-нататъшно съществуване. Предвид тази крайност той е принуден да се обърне към императорското правителство с ходатайство за оказване на парично подпомагане.

Ходатайство първо, след което следва второ, сетне трето и пето. Като всяко последващо ходатайство (чрез предателство или „споделена“ държавна тайна) се възнаграждава с още и още пари. Механизъм, който „братушките“ блестящо владеят:

Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове. Разходването на всъщност крайно незначителна част от намиращите се в наше разпореждане суми за подобен род цели би могло, по мое мнение, да донесе значителна изгода на нашето положение и нашите интереси в България.

Приемете и пр.

А. Кояндер

Тогавашният руски самодържец бързо схваща ползата от купуването на български политици „ангро“ и светкавично реагира:

7 януари 1886 г. (26 декември) 1885 г.

Строго секретно. Имайки предвид притесненото лично положение на Драган Цанков и предложението му да издава вестник, на Господаря император му бе угодно да разреши да му се предоставят от окупационните суми дванадесет хиляди франка.

Гирс

Сумата е за времето си огромна. Поне няколко милиона в днешна валута. И тя бързо нараства. Стига до 40 000 франка годишно – за Тодор Бурмов, Драган Цанков и Марко Балабанов – български политици, чиито портрети днес са в учебниците по история. Бурмов е първият министър-председател на нова България (5 юли–24 ноември 1879 г.). Драган Цанков, както казах, е третият български премиер. Марко Балабанов е първият ни министър на външните работи, бащата на българската дипломация. Излиза, че с „руски пари“ те са правели „българска политика“, че с тези пари са вдигнати и къщите им, красили някогашна София. А „цената“ на всичко това е ясна – да следват, както пише в донесенията на Кояндер, „насоката, отразяваща възгледите на императорското правителство“, която те са се задължавали да спазват стриктно. Един вид днешните „опорки“.

И нещо любопитно. В този ранен етап Руската империя все пак е настоявала за някаква, макар и секретна отчетност. Инак е могло да стане така, че дипломатическият агент да злоупотреби с колосалните средства:

Що се отнася до начините за изразходване на отпусканата на г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов помощ от императорското правителство, а също и по отчетността ѝ, то между тях и мен последва споразумение в смисъл, че дължимата им сума ще бъде предавана в началото на всяко тримесечие от императорското дипломатическо агентство на г-н Бурмов, който ще изпълнява длъжността касиер на тройния съюз, че нито един разход не може да бъде направен без съгласието на всички членове на съюза и че отчетите за изразходването на получаваните от тях суми ежегодно ще се представят с подписите на тримата на императорското дипломатическо агентство.

Съмнявам се, че днес г-жа Митрофанова изисква подобна отчетност,

по която биха могли да се хванат дирите на нейните „операции“. Старата Руска империя също се научава с времето да действа по-гъвкаво. Така например на офицерите, свалили княз Батенберг (без посочени имена), мълниеносно са предоставени 5500 франка. Огромна сума. И то за „текущи разходи“.

Интересно е и как „вербуваните“ изпращат донесенията си. Това става ясно от писмото на Тодор Бурмов (вече министър на финансите в правителството на митрополит Климент) до руския колежки асесор Богданов („водещия му офицер“):

Секретно

Многоуважаеми Павел Хенрихович,

Утре заминавам от Константинопол за София през Адрианопол и Филипопол. Ще започнем да издаваме вестника, веднага щом получим известие, че министерството одобрява нашите предложения, което ще стане вероятно след месец, точно срок, необходим ни за подготовка в София.

В случай на необходимост ще ви пиша от София под името Богдан Стоянов или просто Б. Стоянов. Писмото ще изпращам чрез един предан ми българин в Константинопол, който ще го надписва на ваше име и ще го предава на руската поща, но няма да бъде написано от моята ръка и няма да има обичайното обръщение по име в началото, за да не могат да се досетят в случай на разкритие кой кому пише.

Явно така първият-министър председател на България е мислел да опази името си от позора. Ако случайно минете край красивата му къща на ул. „Врабча“ 7 (ъгъла с ул. „Париж“), спомнете си и за неговия двойник Богдан Стоянов, с чиито „руски франкове“ е вдигнат този представителен дом.

Интересното е, че къщите на Стефан Стамболов и Драган Цанков са се намирали почти в съседство, в рамките на един правоъгълник. Тази на Стамболов (където днес е Стамболовата кооперация) е гледала към ул. „Раковски“, а домът на Драган Цанков е бил в срещуположния ъгъл (на днешната улица „Рачо Димчев“). Понятно е защо регентът Стамболов е излизал и се е прибирал с толкова голяма охрана и от кого се е пазел.

Отговорът ни дава и следното „секретно донесение“ на Драган Цанков до руското Външно министерство:

11 януари 1888 г./30 декември 1887 г.

1. Да ми бъдат отпуснати:

а) на месец двеста и петдесет (250) турски лири за издръжка в България на агенти, емисари, куриери и за семействата на тези лица, които ще се намират в четата на Боянов;

б) едновременно хиляда (1000) турски лири за сформиране и въоръжаване на други чети от страната на Турция.

2. Петнадесетте хиляди (15 000) франка, получени от мен от посолството, вече са изразходвани за сформирането и въоръжаването на четата на Боянов, която се състои от седемдесет души. Тази чета премина в България – част (около 50 души) през Бургас, а част (около 20 души) през Адрианопол. Тя ще бъде разделена на няколко части под командата на Боянов, Набоков, Горанов, Дражев, Поп-Капичич и др.

Д. Цанков

И още, и още сметки. За „подизпълнители“ и агенти, обслужващи „каузата“:

На 7 куриера по 5 т.л. …….35
На 8 агента по 3 т.л. ……….24

————————————————————————————

Всичко …………………………59

Ако прибавите за Филипополския
и Татарпазарджишкия окръг
по 5 куриера 6 агента ………43

————————————————————————————

Всичко ………………………….102 турски лири

Пръскат се огромни пари, докато накрая, въпреки мрежите от „агенти“, Царска Русия вижда, че не постига целите си. Тогава руският външен министър Гирс задава чрез посланика си в Константинопол „нов курс“ – към „споразумение“ или „предсрочни избори“:  

1/9 септември 1894 г.

Вследствие на поверителната ви депеша от (30) 18 август под №123 считам за необходимо да изложа някои допълнителни съображения по този предмет.

Може би предстоящите избори ще създадат ред на нещата, който ще ни внуши по-голямо доверие, и ще определят на българите пътища за възстановяване на нормални сношения с нас.

Ако имате път към бившата руска царска легация – сега „Домът на Москва“ (на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Московска“), вгледайте се в прозорците на втория етаж от източната страна. Там някога е била „тайната“ (агентурна) канцелария, в чийто сумрак са се писали съдбините на България. По царско, а после и по съветско време. Но това е вече друга, дълга и тъжна „софийска история“, изискваща продължение.

----------------

*Текстът е от сайта Култура.бг. 

Публикуваме го с позволението на автора. Заглавието е на "Сега"