Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Изтече хубавата вода. И какво още?

16 Ноем. 2018КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив

Прошарен мъж ме намери тези дни, с молба да си припомня далечно пътуване в Добруджата още от времето на писателската ми младост. Проучвал миналото на семейството си и намерил в домашната библиотека автограф, надписан от мен на баща му върху книга с частни случаи. Искаше от мен да се върна към повода и събитието, да възстановя каквото мога от самата ни среща. Баща му починал скоро след датата на автографа, смърт при неизяснени обстоятелства, та човекът се вторачваше във всякаква възможна следа и сега, след десетилетия. Но повече искаше, ако случайно си спомня, да чуе още един епизод от живота на татко си и да го запази за семейната памет.

Автографът бе леко еуфоричен, а под датата бях драснал едно „Тутракан, дунавският бряг”. Точно това бе опорната точка, чрез която изрових нещо в съзнанието си.  Бях се подмамил по едно антрефиле във всекидневник за „интересно” престъпление в крайдунавско село. На място историята се оказа извънредно плоска. Повъртях се няколко дни около случая и се отказах. Адвокатът на убиеца се оказа читател, разказваше ми за добруджанския подземен свят, правеше ми компания в ресторанта. В реката бе закотвен един от старите речни кораби, доставени още по времето на Фердинанд, които в детството ми още пътуваха между Видин и Русе. Тогава от предприятието на баща ми правеха екскурзии с тези кораби до Моста на дружбата. Бил съм на тези профсъюзни пътешествия, помня страхотните залези зад кърмата. Сега един от тях се бе приютил под градеца. С адвоката вечеряхме там.

В последния ден сутринта той обяви, че вечерта сме на пикник. (Аз под "пикник" разбирах излет с гуляй на открито. А сега – вечерта. Но какво пък, става.) Ще вземем и Димо.  Димо се появи с акордеон и мрежа с „Радебергер”, рядката тогава класна бира от ГДР - купували я от шлеповете. (Водка пазарувахме по пътя.) Тогава ми съобщиха, че ще гостуваме на приятели от рибарската бригада. Точно по време на това „гостуване” адвокатът ми поднесе двете книги за автограф. Надписвах ги на светлината на огъня. Но това стана вече в разгара на вечерта и въобще не беше в нейния център.

Център беше рибената чорба, приготвена по всички правила – опушен алуминиев съд, подобен на войнишка бака, с няколко вида риба, с китка от треви, които не различавах и с чепки кисела ягорида от близкото лозе. Бригадата се състоеше от тихи, възпитани и много внимателни мъже, които слушаха гостите чинно и непресторено. От гостите писателят се обаждаше най-рядко, тъй като вниманието му бе погълнато от неподражаемата чорба. Думата държеше май единствен адвокатът, защото Димо пък само пя. Пя ни Димо стари градски песни, повечето не бях ги чувал въобще. Също и няколко народни, някои от тях рибарите си ги пожелаваха. Водката не беше студена, чорбата сърбахме без умора, домакините само посягаха за компания. Започнахме по светло, свършихме към полунощ. Рибата, която бяха опекли по някаква местна рецепта, остана. Малко преди края певецът свали акордеона, изправи се и бавно, от ниско, постепенно добавяйки глас, задекламира. „Лудият” от Петьофи.

Това вече окончателно изникна от миналото: тъмната река пред нас, размазаните светлини от влекачи и шлепове, угасващия в нозете ни огън, притихналата бригада и стихотворението, което в онези години бе вече позабравено, но преди това бе вълнувало няколко поколения. Рецитаторът като да го бе извадил от мрака, от самата безгрижна вечер и тук, пред невидимите тежки води на реката, които сякаш увличаха времето със себе си и го отнасяха от нас, тази поезия сякаш ни окуражаваше, че има нещо, което остава, че не всичко ще отплува по водите, че има мигове, стихотворения и тръпки, значителни и тежки като котви, способни да ни задържат в нашето си време, в нашия живот, в нашия свят.

Връщахме се бавно, мълчаливи: адвокат, инженер и писател, всеки в някаква своя си вечер, със своя мелодия в душата. Адвокатът едва-едва галеше газта, не защото се опасяваше да не го засекат почерпен, а защото не му се прибираше. Така поне ми обясни на сутринта.

Всичко това не го разправих така подробно на моя посетител, но когато споменах за стихотворението, той се разплака. Може би това се бе оказало най-важното от онази вечер, най-истинският знак от изгубения му баща, като някакво предназначено само за него послание, съхранено в един по чудо изкопан спомен.

Но зaщо ви разказах това?...

Защото в този спомен се намери нещо, което не бе предназначено за сина на рецитатора. То е адресирано към всички ни, ако ни е грижа за живота. За живота ни в България, а и на половин Европа. На тръгване, от благодарност за гостоприемството ли, от банална любезност ли, попитах каква е тайната на тази възхитителна рибена чорба, не може да няма тайна.

Има –беше отговорът – правим я с вода от Дунава...

Замръзнах, като си го спомних, замръзвам и сега. Май наистина много вода е изтекла. Най-хубавата вода. (И само тя ли!) Четох във вестник преди време, че в Дунава  не бива да се къпеш, да газиш и да си мокриш лицето. Санитарните власти не съветват. Кажете ми, че не е истина...