Преди около месец The Wall Street Journal излезе с материал за намеренията на евроскептичните части от италианския политически сектор да пуснат миниоблигации (mini-ВОТ от Buoni Ordinari del Tesoro – т.е. букв. малки обикновени облигации на хазната) с номинал от €50[1], според други източници €100. Идеята на италианските евроскептици се препредаде и в български сайтове и според тях въпросните безлихвени бонове ще представляват пари, които „няма да съставляват конкуренция на еврото, но ще може да се приемат вътре в Италия за плащане на всякакви стоки и услуги, ако платецът и получателят на плащането са съгласни да използват тези книжа като платежно средство“. Написаното беше повод и за активни дебати, включително и в българските социални мрежи. Без целта ми да е поднасянето на претоплени манджи на читателите, ще се опитам да разгледам случая през призмата на един исторически пример от Балканите.

Това, което на практика предлагат италианските политици, е емитиране на паралелни на еврото пари, които да се използват от държавната хазна за облекчаване на дефицита при вътрешни плащания и т.н. Като се абстрахирамe от реакцията на редица финансисти, според които това е началото на края на еврото, ще напомня, че тази практика никак не е нова и примери за нейното прилагане, някои от които успешни, а други катастрофални, могат да се вземат и от близката, и от по-далечната финансова история. Ще представя сходен пример от Балканите (от 40-те години на XIX век) и по-конкретно от Цариград. Тогава е бил налице горе-долу същият казус. Съществували са почти перманентен държавен дефицит и увеличаващ се дълг (като в Италия), златно-сребърен стандарт с фиксиран курс между златната османска лира и сребърния грош (подобно на еврото, което е някакъв вид стандарт) и съответно намерение на османското правителство да емитира бонове с малък номинал, които да носят лихва и да се използват от населението и като пари. По-късно тези бонове се емитират и без да носят лихва – като книжни пари, циркулиращи на пазарите заедно със златните и сребърните и приемани при данъчни разплащания (каквато е и идеята на Апенините).

Няколко думи за османската парична система

През 1844 г. Османската империя възприема биметален стандарт и в основни монетни единици се превръщат златната лира и сребърният грош (куруш). Цената на лирата е фиксирана и възлиза на 100 гроша. Стриктно се определя златната монета да тежи 7.216 грама и съответно да е с чистота от 91.67%, или иначе казано, всяка златна лира съдържа 6.6 грама от ценния метал. Постановено е съответно сребърният грош да тежи 1.2027 грама и да бъде с чистота 83%. Така във всеки грош има един грам чисто сребро. Нормативно се определя и стриктно запазване на съотношението между двата благородни метала (т.нар. gold/silver ratio) на 15.09. С други думи, османците възприемат ясна парична система, определяна от мнозина изследователи като надежден гарант срещу инфлацията.

От друга страна, стабилността на монетния ред далеч не означава, че османските финанси са наред. Бюджетните дефицити перманентно тормозят държавното съкровище. Приемането на посочения горе стандарт не позволява на османците да девалвират монетите си. Нещо, което те охотно правят през предходните столетия, за да могат да финансират дефицита в хазната. Вътрешните заеми също са ограничени, доколкото местните капитали са недостатъчни, и това ще резултира в първите външни заеми от 50-те години на XIX век, които в перспектива пък ще доведат до фалита от 1875 г.

Така липсата на свежи капитали за обслужване на разходите на правителството кара Високата порта да започне да печата книжни пари (т.нар. каймета - kaime). Целта е освен печалбата от сеньораж да се облекчат плащанията на хазната, да се поощри вътрешната търговия, да се облекчи дефицитът на монети за ежедневни покупки на османските пазари и да се заздравят държавните финанси.

Първото пътешествие в света на книжните пари[2]става чрез емисия на ценни книжа

Най-ранните каймета са написани на ръка и са пуснати в обращение през 1840 г. Били са с номинал от 50, 100, 250 и повече грошове и са носили годишна лихва от 12.5% с падеж от осем години. Тези каймета са били и платежно средство – също като златните и сребърните монети. Между 1840 и 1844 г. търговците в Цариград охотно ги приемат и те циркулират и се обменят срещу монети. До 1852 г. тиражите им са лимитирани и съответно те се представят добре на пазарите.

От тази година са пуснати в обращение за първи път каймета, които не носят лихва. Те са с по-малки номинали – 10 и 20 гроша. Целта е, освен да се стимулират ежедневните покупко-продажби, да се осигурят и нови приходи за бюджета. През 1853 г. общата маса на книжните пари е 175 милиона гроша. Когато по време на Кримската война (1853-1856) са пуснати в големи тиражи каймета, с една златна лира започват да се купуват около 200-220 гроша в кайме (или неговата реална стойност спада наполовина от номинала му). Книжните пари непрекъснато се обезценяват и на пазарите в Цариград търговците отказват да ги приемат.

По този повод на 19 юли 1858 г. българският „Цариградски вестник“ пише: „Празниците на Курбан Байрам совсем услабиха движението на пияцата (т.е. пазара) за все що ся касае за стоките, които от вон дохождат. От друга страна, качиванието на парите много повредиха продажбата, и торговците, както ся види, решени са да не вземат кайме, и не искат да продават освен с металическа монета само“. Инфлационната тенденция продължава и през 1861 г. тиражът на каймето вече достига до 1.250 милиона гроша и цената му спада до 400 каймета за една златна лира. На следващата година поради общественото недоволство правителството изтегля каймето с помощта на краткосрочни заеми от Имперската отоманска банка. През 1876 г. обаче има нова емисия на каймета – след фалита от 1875 г. и с чукаща на вратата война с Русия през 1877-1878 г.

Няколко думи в заключение

Очевидно Италия е изправена пред сходни финансови проблеми като тези в Османската империя през втората половина на XIX век. Ясно е, че италианското правителство не може да започне да печата пари – има друг вид стандарт (общата европейска валута) и съответно няма как да покрие по този начин бюджетните си дефицити. Реформите и тогава (за османците), и сега (за италианците) се оказват трудна писта в търсене на балансиране на бюджета и обслужването на дълговете. Остават заемите – вътрешни и външни, и съответно друг начин за „изпускане на парата“ и облекчаване поне на вътрешните дългове. Този друг начин е емитирането на паралелни пари. При османците първоначално се пускат ценни книжа, носещи лихва, които се използват и като платежно средство, и като втори „етап“ вече пряко печатане на пари, които да циркулират заедно с „редовните“ (на Апенините директно мислят да направят това) – в османския случай лира и грош, в италианския - евро. С уговорката, че по отношение на Италия това е само идея, на база на османския опит може да предположим какво ще се случи с въпросните mini-ВОТ.

В краткосрочен план те вероятно ще се окажат успешни. Не би следвало да има някакъв съществен проблем да се превърнат в платежно средство, т.е. италиански пари, които да функционират заедно с еврото. В дългосрочен план обаче съм убеден, че правителството ще ги емитира все по-масово и съответно те ще инфлират. Дали това ще е краят на еврото? Принципно съм противник на правенето на дългосрочни прогнози въз основа на историческия опит[3]. Османската биметална  монетна система си съжителства с книжните пари в определени периоди, без видимо да страда от това – почти до края на империята, когато стандартът рухва. Така че нека видим какво ще стане.

[1] Link (23.07.2019): https://www.wsj.com/articles/italy-short-of-euros-flirts-with-a-different-way-to-pay-11560178888

[2] Ако си позволя да перифразирам заглавието на книгата на моя добър приятел и колега Орлин Събев. Вж. Събев, О. Първото османско пътешествие в света на печатната книга (1726 – 1746). С., 2004.

[3] Насим Талеб много убедително доказа колко глупави могат да бъдат те.