Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Истина с откъснати страници

04 Окт. 2019КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив
Калин Донков

Всяка есен си спомням стар обет: да напиша нещо кратко и странно за Владимир Набоков. Нещо за Набоков извън „Лолита”. Вярвах, че не може да не е останала в неговите книги поне една тайна, която да не е още разгадана. Смятах (още смятам), че съм годен да я забележа и да я извадя оттам. Този септември ми се стори предопределен за това. За пореден път реших да почна със стиховете – предпочитано въведение към задълбаване в този автор. Томчето на руски, издадено в Америка, ми задигнаха отдавна, имам български сборник („Странник божий”), превод на Николай Христозов. И както цял живот се случва с най-твърдите ми планове, вместо към Набоков върнах се към Николай. И дори не към превода, а към „По дирята на безследно изчезналите”...

С Николай Христозов работихме заедно в една стаичка на сп. „Септември”. Бе доброжелателен и твърд човек, думите му излизаха добре претеглени, прилягаха една към друга, усещаше се, че отговаря за всяка една от тях. Не знам дали забелязах това в общуването ни, или вече имах това впечатление от поезията му и прозата, а после само го потвърдих. На думата му, изречена или написана, можеше да се вярва.

По онова време работех върху книги с документална проза: „Частен случай”, „Ранни мемоари” и пр. Опитът на Николай с фактите и свидетелствата от миналото ме интересуваше в много отношения. В този жанр съществува проблем с достоверността, проблем с писателската етика и т.н. Онова, което той сподели, можеше да се каже само между писатели: част от истините, до които се бе добрал, трябваше да остане премълчана заради... близките на жертвите. Имаше тогава живи съпруги, деца, братя и сестри на избитите през терора от 1925-а. Авторът бе преценил, че не следва да узнават (поне от книгата) най-ужасяващите подробности от последните им дни. За сметка на това понякога ги разказваше на мен – да ме убеди, че наистина е трябвало в книгата да ги спести. Признавам, никога не съм получавал толкова кошмарни познания за някое от най-отвратителните зверства в българската история. Николай ги коментираше образно, сякаш на живо, макар да подозирам, че и тогава жалеше събеседника, не отиваше докрай. С неговата писателска жертва – изстрадването на онова безследно „изчезване” от 25-а година, те вече не бяха безследно изчезнали, имаше следа от тяхната гибел – в мен и още в онези, които бяха прочели книгата.(Твърди се, че тиражът й е надхвърлил милион.) Тази „следа” бе онова писателско дело, което бе разкрило и запечатало една истина, за да не може тя да изчезне през идващите времена.

Всъщност следа в историята е всяка произнесена истина. Както и всяка лъжа...

Това е било, което ме отклони от намерението ми да се съсредоточа върху Набоков: твърде наболелия въпрос за упражненията върху българската история в българското училище. Съзнанието, че това е достатъчно нездраво и опасно действие и че инстанциите, които позволяват това, създават впечатление, че не проумяват какво вършат. Сблъскват се партийни страсти и частни интереси, без да се отчита, че такива изкривявания на действителността от миналото деформират представите на младите още в училище, лишават ги от мъдростта на точното познание и съответно – от разума да избират и да управляват настоящето и бъдещето си.

Винаги съм смятал, че действителната история съществува само в творбите на литературата и изкуството. Писаното от историците се редактира и преиначава, понякога открито се фалшифицира. Оказва се, че това е достъпно на учудващо широк кръг от хора. Художествени творби се променят и приспособяват към конюнктурата сравнително рядко. Два случая мога да посоча в нашия живот: парадоксалната преработка на романа „Тютюн” и „редактирането” до помакедончване на тетралогията на Димитър Талев в Северна Македония. Иначе и у нас, и наоколо обезобразяване на историческата истина се извършва главно в исторически съчинения и в учебниците по история. Не може да се „преработи” нито „Под игото”, нито „Записките”, нито „Хоро” и „По дирята на безследно изчезналите”. Там историята е такава, каквато я е пресъздал авторът. И такава ще си остане.

Това свое разбиране съм развивал и по-пространно. Днес нашето „отклонение” има друг предмет: за значението на истинската история върху съдбата на нацията. Просветното ведомство нареди допълване на гимназиалните учебници с данни за недалечното минало, за онези 45 години, които „стигат”. Оказа се, че периодът на социализма е представен недостатъчно и те издействаха той да се обогати с данни за неговата антинародна и антихуманна същност. Това бе изпълнено по един небезспорен начин, но доколкото ние в „Нерви и ,утехи” също ратуваме за пълнота в историята, не осъждаме тези добавки. Да, истината трябва да бъде изречена ясно, без недомлъвки. По това нямаме колебания. Но ние сме против това в историята да има изкуствени празноти, където да се премълчават или омаловажават други кървави, антихуманни и антидемократични периоди от българския живот. Защо?

Защото, избърсвайки избирателно кръвта, неправдата и катастрофите на миналото, лишаваме младия българин от свободата да мисли и да решава правдиво, логично, умно. Да осъзнае сам, че

 

Илиенският форт и лагерът „Слънчев бряг” край Ловеч

са свързани почти автоматично, обяснимо и неизбежно

 

Че отрязаните глави и запалените къщи открито се свързват с репресиите впоследствие. Че кланицата в Батак и Перущица предрича и обяснява възродителния процес след цяло столетие. Че кръвта поражда други кърви и удря в поколения напред. Че съсипването на икономиката и на трезвата национална мисъл съпътстват всяка промяна. Че добавеният вече в своята пълнота тоталитаризъм, не се е появил на празно място. Че в историята предците сеят ветрове, а бурите ги жънат потомците. И че овладяването на тези разрушителни импулси е задача на всяка генерация, която иска да направи своя крачка към бъдещето. В днешното образование са спестени ред периоди на жестокост, експлоатация и безправие, традицията за потъпкване на демокрацията е прикрита или само маркирана. Липсват десетилетия на национално предателство и съсипан обществен морал.

Лекомислията на властта, прикрепването на страната към чужди интереси и военни съюзи, големите зърнени и оръжейни афери, забраняването на политически партии, приемането на зловещи закони и слугуването на други правителства и монополи, както и братоубийствената гражданска война – всичко това, представено честно и безпристрастно, би могло да зареди нашите наследници с достатъчно мъдрост, за да го осмислят и да избират своя път. Това е дългът на историята. Това е и смисълът на историята.

Но на младите е поднесена история с предварително откъснати страници. А само честна и пълна, историческата истина може да им послужи за техния живот и за живота на страната им.

Кои сме ние, че да ги лишаваме от нея!