Последните събития в областта на експертизата на нетрудоспособността и инвалидните пенсии за пореден път показаха колко дълбоко и безбрежно е блатото. ГДБОП арестува шефката на ТЕЛК в Ловеч по обвинение, че взема подкупи, хора с увреждания протестираха за хиляден път, управляващите заговориха за отдавна отлагани реформи. Получи се добре позната какофония, от която общото впечатление е единствено, че с ТЕЛК оправия няма - едни хора се уреждат с пенсии, винетки и паркоместа, въпреки че пращят от здраве, а други са много болни и страдат, защото не им се дава достатъчно. И въпреки че този парадокс скоро ще навърши 30 години, единствената промяна е, че в официалния език думата "инвалид" се замени с "човек с увреждане".

Терминът "хора с увреждания"

не беше наложен единствено от политкоректност

Той е носител на философия, напълно различна от тази на ин, не-валидността. Хората с увреждания могат да работят според възможностите си и да са пълноценни членове на обществото. Не-валидните са различни, тежест и срам, скрити в домовете си и получават някакви подаяния, колкото да не умрат от глад. Точно тази промяна извън формалния термин обаче упорито не се случва вече толкова време. Причината не е единствено в нежеланието и неспособността на редица правителства да я започнат - тя е трудна и заради манталитет, традиции и бедност, но управляващите са тези, които имат възможността и задължението да променят закони и механизми за функциониране на различни системи.

В момента у нас има, схематично казано, три групи хора с увреждания. В първата са тежко болни хора, които не могат да оцелеят без подпомагане - пенсия, личен асистент и различни добавки. Във втората - хора с достатъчно сериозни диагнози, с които биха могли да си извадят ТЕЛК решение и да получат поне част от правата, които се полагат за горната група, но не го правят. Те работят, не се чувстват и

не искат да бъдат стигматизирани като инвалиди

И третата група, на тарикатите - здрави или с леки здравословни проблеми, които паразитират върху системата, защото тя им дава тази възможност и осигурява социален мир и спокойствие в най-бедните райони. В идеалния случай системата трябва да се промени така, че да не допуска третата група да е толкова масова, а средствата, които се пилеят за нея, да отиват за първата. За България обаче това е мираж. Щом съществува механизъм, който дава на някого някаква привилегия, винаги ще се намери начин той да бъде пробит и употребен. Тоест тук принципът, по който се отпускат привилегии, е важен, но по-важен е контролът. Издаването на документ с невярно съдържание, известно като фалшив ТЕЛК, е било, е и ще бъде престъпление. Което се извършва необезпокоявано и достатъчно масово от десетилетия под носа на НОИ, МЗ, МВР и прокуратурата. Епизодични акции, съвпадащи с протести, и обявени намерения за реформи не вършат работа. Като начало свързани електронни регистри и информационна система биха свършили добра работа. Но и те са в сферата на приказките от над десетилетие.

Затова да се насочим към действително болните и това как техният живот да се подобри. Защото това би трябвало да е в основата на всяка промяна във всяка сфера - как дадена група да живее по-добре. Заявената още от предишния кабинет на ГЕРБ посока не е лоша като философия - от оценка на нетрудоспособност, от която зависят и помощите, които пациентът получава,

в обратното - оценка на работоспособност

Т.е. ТЕЛК да определя степен на инвалидност, но втора комисия - към НОИ, да решава какви добавки произтичат от това и може ли човекът да работи и какво. 

Това като философия и модел извън спецификите на българската реалност значи интеграция на хора с увреждания, които понастоящем стоят непотребни встрани. Синдромът на Даун например у нас е присъда. Хората с тази болест в България съвсем не са малко, но ние не го знаем, защото не ги виждаме. А не ги виждаме, защото си стоят скрити вкъщи, изцяло на грижите на близките си. Синдромът води до умствени и физически увреждания, но при всеки те са индивидуални и има хора с Даун, които могат да работят. Не като авиодиспечери, но все пак биха могли да полагат почасов труд. И основната цел при подобна заетост - поне в нормалните държави - е не толкова да се издържат, а да водят пълноценен живот, да излизат от домовете си и да са част от обществото. 

От друга страна, у нас в момента процент инвалидност може да се получи за какво ли не - например пиелонефрит - заболяване, което е с дълги ремисии и при обостряне човек може просто да излезе в болничен. Затова и идеята е да се ревизира списъкът с диагнози, които дават право на инвалидни помощи. И тъй като това може да върви и с отнемане на пенсии на хора, които хем работят, хем имат ТЕЛК, реформата спря, преди да е започнала, под заплахата от протести на организации на хора с увреждания.

Които не са съвсем без основания, защото

родното превъплъщение на всеки добър модел може да е чудовищно

Засега единствената промяна, която би трябвало да е част от новата философия, е в начина, по който се извършва медицинската експертиза. ТЕЛК вече не сборува диагнози, от които да изчислява процент инвалидност - например диабет, пиелонефрит и очно перде, а определя процента нетрудоспобност само спрямо водещото заболяване - диабет. И тази идея не е концептуално лоша, но проблемът е в изпълнението й - очаквано лошо. Защото при определянето на процента нетрудоспособност не се правят индивидуални оценки на всеки пациент, а се ползва спусната от здравното министерство таблица, която дава определен процент на всяка диагноза. Тоест всички хора със синдром на Даун получават един и същ процент, независимо дали са с коефициент на интелигентност два пъти под средния или близо до средния. И са определени за еднакво нетрудоспособни. И заради оценката на диагноза, а не на състояние например хора с тежка умствена изостаналост губят правото си на чужда помощ, при положение че са напълно безпомощни.

И тук стигаме до другата част от модела - какво точно може да работи човекът с Даун и

кой ще го вземе на работа

В България - никой. За да се наемат хора с увреждания, трябва да съществува законодателство, което да създава стимули това да се прави - данъчни облекчения, субсидирана почасова заетост, квалификационни курсове и т.н. А у нас беше прието точно обратното - работодателите се оказаха длъжни да наемат такива хора, а ако не изпълнят квотите си, следват глоби. Тоест, вместо държавата да им плаща инвалидните пенсии, стовари грижата на бизнеса. И ако промяната в модела бъде приета, работодателите ще трябва да намерят места на хиляди хора, които не са работили от десетилетия, през които са убеждавани, че са не-валидни. И се смятат за такива. 

Затова и подобна промяна, уви, е опасна и невъзможна. И няма да се случи.