Илинден. Никога не е бил ден като другите дни. Напоследък го тъкмят за ден на помирението. Може би затова го отбелязват на две дати – по стар и по нов стил. За да не е ясно кога точно е? Или, за да не се знае има ли го, няма ли го? Така и със самото помирение. Но помирени за какво? Помирение с истината – в две държави трябва да се съгласим за фактите по илинденските битки и пожари. Това ще е трудно дело, ако въобще се започне. Не е за вярване, че ще се случи определеното чудо, чудесата не се насрочват, те идват като гръм от небето. От балканското небе обаче не се помни такъв благодатен гръм.

Мислехме, че страстите по Македония повече няма да ни терзаят. В различно време всеки ги бе преживял и се бе с тях разумно разделил. Имаше забрани, имаше лъжи, имаше и бездарна лакировка. За мене като че ли всичко приключи, когато старият писател и необратим патриот Йордан Вълчев грубо отряза колегата от Скопие П.Ж. Онзи пийна хубава водка и лесно се изпусна, че искаме да вземем Македония, а тях да ги направим българи. Бай Йордан през зъби го успокои: „Не бой се, момче, ние вас не ви искаме. Щом вече сте били сърби, за българи не ставате." Повярвах веднага. Това беше безжалостната оголена истина. Край Вардара бяха попили от сръбската боя и вече можеха всякакви да бъдат. Ненапразно почти в наши дни една приятелка от Кратово горчиво се пошегува: „Ние досега само негри не сме били". Вероятно имаше предвид разнообразните официални версии и най-вече „античката”, която точно тогава бе сочно разцъфнала. Но сякаш не й се вярваше, че процесът е приключен. И позна.

Споменавам това, за да обясня защо отдавна нямам илюзиите, с които дедите ни са гинали за освобождението на тази... територия. А съм ги имал и аз на своя ред. Моето юношество мина сред книги за националноосвободителните борби. Заплениха ме страниците на Яворов. „Гоце Делчев” и „Хайдушки копнения” първи ме въведоха в онова трагично време. После записките на Христо Силянов, Павел Шатев, Арсени Костенцев... „Изповедта на един македонски четник” от американеца Алберт Сониксен за първи път я прочетох на площадката на стълбището на плевенското читалище – единствен екземпляр, не разрешаваха да се изнася.* Още помня нейния сладкодумен, но и категоричен слог – сякаш някакъв огнен документ, сякаш истина от последна инстанция. Учителят ми по рисуване в гимназията, художникът Хр. Бояджиев, ми даде книжката на Анри Пози „Войната се връща” – за зверската асимилация на българското население от правителството в Белград. Садизмът на посърбяването, описан в нея, надминаваше преданията за потурчванията по нашите земи.**

А и Димитър Талев, естествено. Първите романи на четирилогията му превзеха скромните наши домове, четяхме ги всички поколения в семейството.***

Излагам тези подробности, за да е ясно, че не съм някой прясно посветен в българската драма край Вардара, че изблиците ми са отдавна овладени, изяснени. Че пътя до истината – минала и сегашна, съм извървял дълго преди да се завихри платеното патриотарство, преди да се монополизира родолюбието и преди обезплоденият патос да рукне от екрана. Не е фатализъм да знаеш, че всичко е предрешено, че съдбоносните грешки са изконсумирани и на нашите поколения думата е отнета все тъй твърдо, както е отнета и на предходниците. Но реализмът също е тъга, също е страдание.

Трябва да си дадем сметка докъде се е стигнало между нас: дори когато днес правим опит да си подадем ръка, да помогнем някак, по... роднински, и от двете страни таим подозрения за непозволена игра, за коварство и злоупотреба с чувства. Не мисля, че преувеличавам и че опасенията са несъстоятелни. А сме били заедно в борба за свобода! Как се забравя това – жестока тайна, известна само на Балканите.

Повечето хора в моята среда отдавна не се заблуждаваме с кого граничим. Жал извиква съзнанието, че там са и потомците на най-будни български родове, на просветени и издигнати за времето си градчета и села. Днес те учат и се образоват в една система, която няма нищо общо със знанието – поне по история. Отсега се питам как ще погледне Европа на хора с дипломи и дисертации, които са учили някаква друга история и на които „знанията” за античността, а и за собственото им потекло не отговарят на действителната историческа наука. Това ще е все едно да се изучава някаква „македонска” Питагорова теорема, някаква вардарска теория за относителността, някаква тяхна си, различна таблица за умножение или да се преподава, че Земята е плоска, а Слънцето се върти около нас. Равносилно е и няма гаранция, че още нещо подобно няма да се случи. ****

Народът там, разбира се, не е виновен. Държан в крещящо невежество за собствената си съдба, той изповядва „опорните точки”, втълпени му от пропагандната машина. Предишният им премиер, сега беглец от правосъдието, чистосърдечно заяви, че всички тези антибългарски лъжи той ги е учил в училище. Има тежка присъда за кражби и злоупотреба с власт. Но това бледнее пред кражбите на история, които и той на свой ред сам извърши и разпореди.

Авантюрата на сегашното българско управление, което без замисляне, на крак подписа договор за приятелство, без предварително да обори и обезсили клеветите в отвъдните медии и в тамошната образователна система, без да направи невъзможно по-нататъшното охулване на народа си и разграбването на неговите ценности, бе едно предателство, което никой (независимо от ропота на родолюбиви и честни среди) до днес не назова.*****

За своя зла чест във властта се оказаха и орлякът шумни патриотични синигери. Със съучастието си в този безгрижен дипломатически акт те подписаха своята утрешна политическа кома. Не се противопоставиха и сега безсилно вопият по своите кабеларки – справедливо, признаваме го, но късно. Правителството с досада се отдумва от разпокъсаните граждански гласове и симулира, че си взема бележка. Лесно му е – парламентът подло се разсейва.

Ей, братя, днес, по Илинден не става дума за продължаване живота на стари въжделения и надежди – става дума за идеала и саможертвата на нашите деди. За онези стотици хиляди български войници и военачалници, революционери, конспиратори, четници и воеводи – синове на българския народ от историческите му предели, които положиха кости и за тая българска земя. Техният порив и техният възторг не се реализираха, саможертвата им не бе възнаградена, но останаха като скъпоценно наследство за поколенията, които дойдохме след тях. За всичко, което ще потрябва да направим в здрачевините на столетията пред нас, това наследство ще ни служи, ще ни окриля, утешава и сплотява. Дори когато всички граници бяха начертани (уж завинаги), това безсмъртно всенародно дело смущаваше съня на гузни съседи и на хладнокръвни европейски циници. След печалните за българската кауза престъпни гафове от четирийсетте и петдесетте години те се нахвърлиха върху онова, което ни оставиха предците – изстраданата наша история. Оплячкосаха я и опитаха да отмъкнат или да разпилеят съкровището от поуки и добродетели, изстрадани по фронтове, по скали и по орляци.

Сега наред е Гоце Делчев.

Нямаме право да го предадем. Не може дори в мир да губим водачите си. Как да ви убедя, че и мъртви, те продължават да ни водят! Каквото сме направили в този век, направили сме го, като сме ги следвали, дори и откакто са отдавна в отвъдното. Какво ще бъдат тези велики българи в обкръжението на население, откърмено с антибългаризъм и омотано в антибългарски заклинания и лъжи? Можем ли да ги оставим и по-лошото, да ги разполовим? Можем ли да гарантираме техния сън при лекомислените пируети на властта, която неизменно осъзнава националните каузи само постфактум и никога не ни създава увереност, че вниква в тях и е годна да ги защитава?

Срамният сблъсък, който ни готвят, ще бъде съдбовен за националното съзнание.****** Ако ние не отстоим неговата и своята чест, значи ще сътрудничим на безкрайния възродителен процес, на който са подхвърлени българите там – дори в своите гробове. Прочути първенци на българското племе, най-издигнати между мъжете на Балканите (Братя Миладинови, Григор Пърличев и пр.), представете си, не са знаели, че са македонци! Сега е редът на Гоце. Един от най-ярките носители на българския генетичен код ще бъде обект на долен пазарлък. Позорно унижение, което нашите мъртви няма да ни простят.

Това, което ще ни представят за преговори, ще се води по отработената тактика на автокрадците, които са ти задигнали автомобила и те изнудват да си го откупиш. Дори да получим отстъпки, ще бъдат толкова незначителни, че те едва ли после ще си спомнят, че са ги направили. А не ми се мисли какво предстои в битката за останалите герои на българската национална революция в Македония!

Ще ни трябва силна, стопроцентова мъдрост, за да отстоим своята истина. А в дни като Илинден мъдрост и твърдост са синоними. Илинден е връх на българската националноосвободителна революция. Героите от 1903-та приеха своя дял. Изпълниха го. Сега се разбира, че е останал дял и за нас.

–––––––––––––––

*Даде ми я под секрет библиотекарката Мара Багдатова – майка на поета Георги Константинов. Семейството на Георги е от коляното на войводата Аргир Манасиев, темата й беше на сърце.

** Бил съм твърде незрял, за да я преглътна в цялата й истина – толкова зловеща беше тя. Едва в наше време осъзнах какъв покъртителен епос на мъченичеството е това.

*** Това са същите романи, които в Скопие не само „преведоха” на език, чието съществуване писателят горещо не признаваше, но и вулгарно „преработиха”, помакедончиха самото им съдържание. Светът прeз XXI век сe гнуси от подобен литературен вандализъм. Държавата ни плахо го преглътна, не защити своя изстрадал, изкупил горчиво художествената си правда български класик.

****Впрочем антибългарските измислици не се ограничават само в Македония. Син на приятели в Любляна отказваше да ходи на училище, защото в учебниците му имало позорни клевети за българите. Всичките те са стъкмени за нуждите на пропагандата в Македония и после са превзели цяла Югославия.

*****Пред очите им и пред мълчаливото им съгласие бе сключено споразумението с Гърция. С него бе избрано новото име на Македония, с което на нея бе оставена възможността за бъдещи териториални претенции, а Гърция си осигури удоволствието да си грее ръцете на един утрешен балкански огън.

******Ненапразно и в Белград изведнъж се освежиха и небрежно отрониха, че по въпроса за Гоце и за езика и те ще дочакат своя час. Щели да вземат „отношение”. С положителност имат мнение – нали по тяхна подбуда и принуда бе извършено отродяването на българите от Повардарието. Подхвърли го външният им министър. Сигурно това бе причина да пусна тази сутрин компютъра.