Резултатите от отминалите местни избори позволяват на всяка от основните политически сили да поседне, да изпъне крака и да въздъхне от задоволство. ГЕРБ арогантно полетя на крилете на „безапелационната победа” и никакви критични забележки към представянето й не могат да смутят самодоволните партийни шефове. БСП се „завръща в местната власт” с няколко червени петна по политическата карта на страната, но достатъчно, за да укрепят самочувствието на „Позитано” 20. ДПС „разширява географията”, в която ще „защитава демокрацията” (кой обаче ще ни пази от пазачи като движението?!). А „Демократична България” премина в „следващо агрегатно политическо състояние” (по Христо Иванов) и от облаците на блаженството, където я издигнаха няколкото спечелени района в София, щяла да щурмува парламента.

Да, политиците вече могат да си отдъхнат, след като най-страшната им задача - как да подлъжат за пореден път своите избиратели - остана зад гърба им. Несъмнено много граждани също ще почувстват облекчение, че изборната баталия е приключила - повече или по-малко успешно според партийните им пристрастия. Мнозина други обаче остават напрегнати и ще бъдат така още дълго време. Това са онези хора, които искаха същинският резултат от отминалия вот да бъде промяна. И то не каква да е, а генерална промяна (ако заемем позабравения лозунг на Бойко Борисов, с който настоящият премиер започна своя възход като кмет на София). Тези граждани остават без нищо. Още 4 години ще гледат същите партийни мутри - единият лагер ще ги залъгва с лозунга „работа, работа, работа” (ГЕРБ), вторият - със „смяна на модела” (БСП), а третият - с „административна революция” („Демократична България”).

Хубава перспектива, няма що

И вината за това положение носят изцяло онези формации в лявата и дясната половина на политическия спектър, които се заявяват като твърда опозиция. От гледна точка на техните избиратели единственият съществен въпрос, който стоеше на тези избори, беше: какво трябва да се направи, за да бъде повалена (или поне разклатена) ГЕРБ от властта? Защото единствено това би довело до така желаната генерална промяна. Отговорът на този въпрос изискваше мислене в стратегически порядък, което надхвърля краткосрочните приоритети и ограничените визии на партийните централи. За съжаление опозицията - и лява, и дясна, продължава да копае единствено в собствената си тясна нивичка и нито може, нито желае да вдигне глава и да погледне към хоризонта.

Изборите затвърдиха една представа, която от известно време битува сред политическите наблюдатели - че гражданите все повече се ориентират към кандидати, които се стремят да поставят дистанция между себе си и традиционните политически сили. Партиите обаче, водени от

късогледи съображения и тесногрупови интереси,

предпочитат да игнорират тази тенденция, която може потенциално да се превърне във вълна, издигаща ги над управляващите. Затова продължават да разчитат на кандидати, които удовлетворяват единствено един твърде тесен сегмент от електората. А подобна стратегия води единствено до предизвестен провал, когато се изправяш на избори срещу ГЕРБ - може би последната останала масова, „народняшка” (както се изразяват някои социолози) партия в България. Събирането на широка подкрепа, като се залага на кандидати, които прекосяват границите между различните политически сили и се нравят на враждебно настроените към партиите избиратели - това засега се очертава като единствената рецепта за успех срещу ГЕРБ. Фактът, че Бойко Борисов не спира гневно да заклеймява непартийните кандидати, показва неговия страх от подобни предизвикателства.

На опозицията обаче продължава да не й достигат воля и въображение, за да се откъсне от остарелите си представи за превъзходството на чисто партийната политика. В БСП например започнаха да усещат накъде духа вятърът, след като партийно необвързаният Румен Радев спечели със забележителна лекота президентските избори през 2016 г. срещу ярко партийния кандидат на ГЕРБ Цецка Цачева. Това беше достатъчно на соцлидера Корнелия Нинова, за да оцени предимствата на непартийните кандидати и да се опита частично да приложи същата схема на кметския вот през 2019 г.

Опитите й да надхвърли тесните рамки на партийността

обаче се оказаха крайно ограничени. Например когато седна да решава кого да подкрепи за кмет на столицата, Нинова се спря на бившия кадър на столетницата Мая Манолова. Макар че се кандидатира като независима, бившият омбудсман се припознава от повечето десни (и антикомунистически настроени) избиратели за червена до мозъка на костите. Затова те категорично отказват да я припознаят, дори когато стратегическият политически интерес - да се подкопае превъзходството на ГЕРБ, им диктува да го направят. На „Позитано” 20 със сигурност са били наясно с тези настроения, но вероятно са решили, че годините, които Манолова прекара в защита на „бедните и онеправданите”, са покрили с прах политическото й минало до степен, че достатъчно избиратели да я възприемат като алтернатива на статуквото. Не познаха. Факт е обаче, че Манолова успя да привлече много избиратели извън традиционния червен електорат (достатъчно, за да стопи разликата със съперницата си от ГЕРБ Йорданка Фандъкова до по-малко от 5% и да поиска касиране на вота). А това е доказателство, че хипотезата за силния потенциал на кандидатите, лансиращи се като непартийни, е основателна.

Макар и пределно слабички, опитите на левицата да се разчупи изглеждат направо титанични на фона на пълната липса на инициатива и нови идеи от страна на опозиционната десница. Години наред единственото, което десните предприемат, е да се прегрупират в различни формати - „Синята коалиция”, Реформаторския блок, „Нова република”, „Демократична България”. И за децата стана ясно, че политическият потенциал на подобни групировки, независимо от това кой влиза и излиза от тях, е изчерпан. Това обаче десните лидери очевидно не могат или не желаят да признаят. И на всеки следващ вот излизат с нова коалиция, която неизменно носи едни и същи разочарования.

Това, което предизвиква недоумение, е упоритото им нежелание да се отклонят от този

път, който очевидно не води наникъде 

Когато им се представи подобна възможност в лицето на непартийната кандидатура на Борис Бонев, десните лидери дори и не помислиха да му предоставят своята безусловна и необвързваща подкрепа. И така пропиляха единствения шанс за автентично гражданско предизвикателство към завзелата столицата партийна групировка на ГЕРБ. Сега пляскат щастливо с ръце, защото спечелили 1/3 от районните кметове в София. Браво, с това темпо, за да превземат изцяло по-ниското управленско ниво в столицата, ще им трябват само 8 години (в най-добрия случай)! Ясно е обаче, че нямат „изкристализирал мандат за промяна” от избирателите, както се насили да признае съпредседателят на „Демократична България” Христо Иванов.

Съдейки по изборните резултати, такъв мандат няма никой. Успехите на опозиционните сили тук-там из страната може да им доставят задоволство и да потушат временно някои вътрешнопартийни напрежения (което е особено важно за „Позитано” 20 например). Но очевидно не са достатъчни, за да могат да твърдят, че избирателите им дават своето доверие и подкрепа да съборят управлението на ГЕРБ. Такава свръхмащабна задача изисква съвършено различен политически подход - да се премести фокусът от теснопартийните интереси към стратегическия приоритет, който може да обедини широки обществени групи, враждебно настроени към управляващите. Нито левите, а още по-малко десните опозиционери обаче засега показват, че са дорасли за такъв тип политика.