Прегледът на интервютата ми от времето на прехода се оказа занимание любопитно. Не настоявам, че точно там съм изрекъл главните истини, които са ме вълнували, но – и там също. Онова, което тук ласкаво наричам говорилня, има също и характер на изповедалня. В нея прямо или просто непредпазливо съм споделил мисли (и чувства също), за които не съм имал подтик да запиша на хартия по онова време. Част от тях са валидни и днес, доколкото животът ни все не сколасва да ги поправи, премахне или веднъж завинаги да ги приключи. Говорил съм, разбира се, и на литературни теми – занимание доста обременително, доколкото тази проблематика  се люшкаше от сърцераздирателно оплакване до възторжено прехвалване на новата българска книга. С известна гордост установявам, че съм намерил хладнокръвие и търпение да дочакам как българското перо ще се защити достойно и ще изгази хаоса, забъркан с усилията (а и с парите) на вътрешни и външни заинтересовани лица. Това е завръщане, което беше изстрадано от всички – може би най-силно от читателя.

ЛИТЕРАТУРАТА ДНЕС щастливо се отличава от повечето области на българския живот. По някаква неуловима причина тя се избави от разорението и унижението, които сполетяха различни отрасли, науки и цели пластове на обществото, за зла чест на цяло поколение българи. Не че нямаше и такива опити, не че нямаше желаещи, не че  нямаше и нещо като ликвидационни съвети и в литературата. Но литературната нива надживя всичко това, благодарение на добрия си посев и днес плодът й е сочен и в повечето случаи екологичен.

Не трябва да ме подозирате в разсеяност или дори в удобно премълчаване на проблемите на днешната литература. И днес има конюнктура, и днес има номенклатура, а класово- партийният подход от миналото нерядко се заменя с касово-партиен подход. (По-често касов и по-рядко партиен.) Разбира се, че се поддържа и равномерният приток на бездарни съчинения.

НАПОСЛЕДЪК УСИЛЕНО И ПОДРОБНО четох нова българска проза. Открих автори, за които само бях чувал, и други, за които и чувал не бях. Важното, което разбрах, е, че въздишките по близкото литературно минало са силно преувеличени. Пишат се хубави книги, пишат се и средни, изобилието от слаба книжнина също се поддържа усърдно. Порази ме колко редовно се трудят новите писатели, някои издават книги всяка година, а други  дори по две. Както във всички времена, има ваятели и ювелири, както и напористи „стахановци”. Разпознават се авторите, предмет на литературната реклама, отделно онези, които майсторят по наложени от пазара образци, но и литература, написана според дарбата и сърцето, не липсва. Ако бъдем реалисти, трябва да осъзнаем, че десетина или дори само пет-шест талантливи, изпипани, „искрящи” творби съвсем не са малко в българската литературна панорама. Кога ли са били повече?

ПАЗАРЪТ ПРЕДЛАГА ОТГОВОРИ. Някои от тях – откровено горчиви. Рекламата продава, а продажбите са пари. Прехвалените автори не стават по-стойностни, нито по-безсмъртни, просто стават по-продаваеми. От гледна точка на ценностите в изкуството това са средства непозволени, но пазарът не е поле за скрупули. Пазарът има свои механизми – пиар, медии, преводи зад граница. Въпрос на организация и подходяща мускулатура. Видимо е как в последно време битката се ожесточи, езикът й загрубя. Но това не е най-страшното. Печалното е, когато автори с данни и възможности се навеждат пред пазара, копират схемата на чужди бестселъри и провалят литературното си бъдеще.  Мнозина просто не сполучват в избора какъв писател да бъдеш: „успешен” или... истински.

В изкуството ценностите не се сменят. Няма причина, ако ме питате. А пазар не е мръсна дума, но пазарът все пак не е храмът на изкуството. По-скоро той е търговецът в храма. Купува и продава - понякога и без да чете. И той подхранва и налага определени творби. Както е създал конвейера през индустриалната ера, така създава и конвейер в изкуството. В този смисъл не отхвърлените, а предпочитаните от пазара творци нерядко са негови жертви. А някои от тях може би са били родени да оставят уникати...

Мен лично ме разстройва най-вече наивното, но и професионално безотговорно слугуване на хепиенда. Унизителното усилие непременно да се възвие едно драматично повествование към благополучен (в миналото му казваха оптимистичен, а днес позитивен) завършек, не е добра идея. През ръцете ни минават немалко добре написани книги, които щастливият финал направо потопява. Който е подучил авторите, че хепиендът прави книгите им по-продаваеми, а и по-стойностни, той ги е и провалил. "Бестселър" е американско понятие, но и в самата Америка книгите на нейните класици не са били бестселъри. Най-продаваните по тяхно време са съвсем други и техните автори в повечето случаи са вече забравени

НЕ БИВА ДА ДРАМАТИЗИРАМЕ БЕЗ НУЖДА. Онова, което съм разбрал, е, че не може да се контролира литературната съдба. Талантът може да бъде спрян само физически. В истинския талант е заложен имунитет срещу съблазни, компромиси и заблуди. Истинският талант е точно толкова трудолюбив, колкото му е нужно. Истинският писател ще изпълни своето предназначение, независимо какво ще изправи срещу него животът. Това, естествено, са чисто мои разбирания, но те са проверявани и потвърждавани от всичко, което се е разигравало пред очите ми. Свличали са се и са се разпадали невиждани литературни „кариери”. Имена, които гърмяха и се налагаха отвсякъде, сега са необратимо забравени. Книги, вчера натрапвани и преиздавани, днес никой не разлиства.  И обратно: книги, написани в тишина, самота и бедност, остават в годините, а и в столетията. Като погледнеш, в това няма нищо за чудене. Учудващо е само, че се повтаря.

ПРАВОТО ДА СЕ ПИШЕ ЛОШО е фундаментът на литературната номенклатура. Това е заглавие на популярна статия от миналото. Да пишеш лошо, а да те издават. Да пишеш лошо, а да те хвалят. Да пишеш лошо, а да печелиш добре. Според мен и за това трябва нагласа, вече различна от литературната. Това някои автори постигат и се вкопчват в него. Наградите валят, критиката ръкопляска на колене. Медии, спонсори, ажиотаж... Вече съм гледал всичко това и знам как протича. А завършва тъжно: един път извоювали това право – да се пише лошо – дори писатели с дарба неизбежно се възползват от него...

ВСИЧКО, КОЕТО Е НУЖНО НА ПИСАТЕЛЯ, е вътре в него. Той не се нуждае от сцена и декори, от камера и филмова лента, за да създаде своето изкуство. Лист и молив. И думите. Е, и паница супа, чаша вино по възможност. С това той е независим, а за някои – и опасен. Не може да бъде предотвратен, обезвреден, още по-малко победен. Съзнавам, че аз не съм особено меродавен: повечето си стихотворения съм написал по улиците на София, особено ми вървеше при листопад и при дъжд. Но съм влизал във фамозни кабинети, в които не е създадена нито една свястна страница.

В НАШИЯ ЗАНАЯТ НАДБЯГВАНЕТО е напълно безсмислено, в изкуството въобще не е важно да си пръв. Там е важно да си единствен. Велико е това да не си като никой друг. И никой да не може да те повтори. Това е нещото, за което си заслужава да се бориш. Дори не да се бориш – да го отстояваш. Ако все пак си се родил различен... 

Веднъж Гена Димитрова ми каза: „Творецът е една тръба на Господа, през която Той насочва своя лъч!” Разбирай го така: в изкуството може би не всеки има божествено предназначение, но има божествено задължение. Този лъч не ти е нито дар, ни почест, този лъч е твоята съдба.