Медия без
политическа реклама

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

Гласът на Владо Трендафилов

На 8 май около пладне карах кола край Варна, в гъста гора, по тесен и недобър път, с много кръпки. Оказа се, че е някъде два километра преди ситното село Долище, когато колата изведнъж сякаш завря, запримига надпис "STOP", а стрелката на термоиндикатора заби безоткатно в червения сектор. Спрях. Казвали ми бяха, че такива неща означават на шофьорски език: "дотук беше". Иначе бързах по някакви работи, включително литературни, и както автомобилът, така и аз пребивавахме през последните часове в хаотичен стрес и суетливо, перманентно напрежение. 
Излязох от колата. Знаех също така, че в подобни ситуации се отваря капакът, и се гледа мотора. Направих го. Не се заинтригувах обаче много от частите вътре и евентуалната им криза, нито от разбеснелия се охладител. Ясно ми беше, че ми трябва най-малкото инструктаж от майстор за тези неща. Пък наоколо, както казах, беше гъста гора, коли по този път минаваха рядко - през четири-пет минути. Вятърът поклащаше дърветата, отгоре се носеха гъсти, но прозирни тук-таме облаци, през които надничаше по някой внезапен лъч - като отсвет от прозорец при залез. Мръднах две крачки край пътя; видях синигер между клоните, рой мушици се кълбяха над туфа изровена в буренака пръст. 
"Човече, някой нещо ти казва или има да ти каже" - рекох на себе си. "Един пътен инцидент не е повод да се изпада в банализаторски реторики с еко привкус, ама ти наистина нещо не чуваш сигурно в последно време, за да й потрябва на Съдбата да те спре в шумака край Долище и да ти продухва ушите." - продължих да си приказвам аз, докато наблюдавах как росата още не е отлетяла от буренака и кваси обувките и панталоните ми. 
Мина ми през акъла как влача нелепо край храсти, фиданки и синигери виделия си и по-добри времена куфар, мина ми през акъла как ме тегли Пътна помощ към досада, разходи и промяна на всички планове, но някак не изпаднах в униние. "Като бързаш по литературните и другите си работи - рекох си още - правиш ли точно това, което трябва, или правиш едно-две нужни и полезни неща на по четири-пет глупави и безсмислени? Имаш ли изобщо време и мъдрост да отсееш нужното от ненужното? Може малко да ти е вече времето, а ти да го пилееш като юноша. Хич не подобава на брадата и бялата ти коса май." 
Така се позапитвах известно време, а после - след около половин час, вече бях на път. Това няма да разказвам подробно, само ще вметна, че стана следното. Звъннах (слава Богу, имаше обхват) на майстор Боби, той ми направи инструктаж издалеко. Междувременно спря джип по своя инициатива, с трима младежи вътре, те се опитаха да помогнат и настойчиво ме посъветваха да търся най-близкия сервиз. Колата ми изстина и тръгна, все едно нищо не е било; по-нататък няма да говоря за нея. Ще кажа само как ден и половина по-късно разбрах, че по това време горе-долу е починал професор Владимир Трендафилов, наш литературен критик, англицист, смел човек и проницателен ум, когото обичам и уважавам за качествата му. 
Пази Боже да ви внушавам, че има връзка между двете събития. Връзките между събитията са вързани с връзките в нашия мозък по начини, които само отчасти и бегло можем да предположим. Това не значи, че не съществуват или че съществуват - значи само, че не  можем да сме категорични в разчитането им. Вероятно има защо да е така. Аз все пак свързах тези неща. Дори гласът, с който си говорех, някак по-сетне (сега например), доби в главата ми Владовите интонации. Интонациите в гласа му бяха винаги заредени с емоция, но рафинирана емоция - емоцията на знаещия и анализиращия, а не емоцията на стъписания игнорант.  Пък смехът му беше буен, заразителен. Той ценеше детайла, хумора, иронията и искрено се радваше на  неочакваните асоциации, свои и чужди. Никога не сме били близки приятели, ала - смея да твърдя, харесвахме си писанията. Пък и мисленето вероятно. 
Както казах по-горе, Владо беше смел човек. И преди болестта си пишеше така, че изпадаше от парадигмата на литературната ни публичност, изградена от недоловими за незнаещите зависимости, роднински и служебни обвързаности, политически конюнктури и - уви - често невежество или дилетантство, понякога и двете. А когато се разболя, стана напълно безкомпромисен. Освен това пишеше интересно и живо, което на фона на скучното цитатничество у немалка част от критиката ни правеше впечатление на камък в блатото. Или на момче с прашка в ръка край унилите витрини на сектантско самодоволство.  
Някои смятат, че отключи коварната му болест разкритието, че е бил в списъците на ДС. Въпреки че Владимир Трендафилов написа проникновено и откровено писмо за обстоятелствата около своето "сътрудничество", то няма начин чувствителен и патологично съобразяващ се с моралните устои на душата човек като него да не е бил огорчен от компенсаторните инсинуации и скритото пренебрежение, което някои среди вероятно са излъчили покрай "разкритието". 
Мога само да кажа, че той пишеше смело, интересно и честно винаги - дори когато не съм бил съгласен с тезите му. И преди десетки години, и напоследък. А това е единственото, по което можем да мерим достойнствата на истинския литератор. 
Гласът му, поне за мен, не заглъхва. Ясен и чист го чувам, като смях дори. Изглежда уникален, докато имаме език и литература.

Още по темата