facebook
twitter

Наблюдател

Нерви и утехи

Фотев под ангела

1970
Pixabay
Ангел. Ангелица. Всъщност ангелите нямат пол.

Валеше тежък сняг над София, може и да беше някой от последните снегове на ХХ век. От седмици замръквах в редакцията, след това прибирането към „Младост” ми тежеше. Прибягвах към невинна хитрина: смъквах се до Орлов мост, качвах се на автобус 306 в обратна посока. На последната спирка зад университета всички слизаха, сядах и пътувах удобно до вкъщи. В онази вечер на големия сняг спирката при моста бе пуста, правехме си компания с момичето от рекламата на билборда. Тази реклама имаше разбираемо въздействие върху мен: препоръчваше най-предпочитаното уиски на моята младост, Ballantine’s, а рекламният образ бе именно момичето, наметнато единствено с чифт ангелски криле в зимната вечер. Тогава знаех вече достатъчно за рекламата, както и за девойките. Нищо не знаех за ангелите и в онези вечери прилежно се взирах, сякаш исках да наваксам този пропуск. Рекламата се задържа дълго, вероятно Ballantine’s бяха се отпуснали да похарчат добри пари, така никога не се нервирах, когато 306 закъсняваше. Дори не се замислях, че женски и мъжки ангели няма, всичките, казват, били еднакви. Доверявах се на билборда: момиче с тъжни, уплашени или примирени (кой да ти каже!) очи, клекнало в някаква пустош, обхванало с ръце голите си рамене – в мрачните вечери те понякога ми изглеждаха посипани със сняг. Сега снегът бе истински, тържествен, но не се задържаше върху отвесния свят на билборда, смъкваше се надолу и на моменти ми се струваше, че някаква неуловима завеса се плъзгаше и откриваше гъвкавото тяло, безразлично към студа и лапавиците на София.

„Калине – рече гласът зад мен, – сега се срещаме под ангелите, може скоро да се срещнем при тях.” Не бях усетил кога някой се е появил на спирката. Съзерцавах ангелицата, не се отвличах с друго. Познах Христо Фотев, изрязан в снеговалежа с тъмната си дреха – без снежинка по него. Сигурно бе слязъл от тролей или автобус, без да го видя, фиксиран в образа върху билборда. За първи път се обръщаше към мен по име. Седели сме и с часове на маса в кафенето, говорехме си на ти, но повече някак безадресно – и много рядко за стихотворения. Струваше ми се неприлично да го хваля, въобразявах си, че ще го притесня, а може и да не си го въобразявах – очевидно бе преситен от възторзи, трябваше да са му втръснали.

Закачката му под снега изглеждаше нищонезначеща, сякаш само колкото да ми се обади, че е край мене. Но може и да беше част от някакво размишление, от онези, които често занимават поетите. „Смяташ ли, че някой ден ще сме горе, при ангелите? – неопределено измърморих аз. – Там ли ни е мястото?”  Отвърна със слаба, мързелива усмивка: какви грехове сме имали ние, двама поети? Ако почнат и нас да прибират в пъкъла, нямало да има места за истинските разбойници и човекоядци. Така го и рече: човекоядци. В разговор подборът на думите му понякога бе също тъй бляскав и разтърсващ, както и в стиховете. Мислил бе нещо той, мислил бе нещо в онези дни, за да продума тъй директно за Отвъдното, за ангелите, а и за катрана също може да бе си мислил и сега се изтърва, но не продължи темата. Не отмести погледа си от рекламата, предположих, че го е приковал в бутилката Ballantine’s, но не си спомних – и сега не си спомням – виждал ли съм го да пие уиски. Сигурно да, казвам си днес, но споменът, за да бъде написан, трябва да е точен и сигурен. И докато аз се питах, някакъв тролей безшумно се допря до тротоара и видях Христо да се вмъква в дрезгавожълтата му врата. Тролеят отпълзя към моста и аз останах сам с крилатото момиче. Стоях по-дълго. Тази вечер 306 бе излязъл от разписание...

С Христо се видяхме още два-три пъти. Кафенето, което ни срещаше, отдавна не съществуваше. Когато спирах при билборда, отсъствието му ми въздействаше. Зазвучаваха ми стихове, обикнати от мен още като момче. Войник бях, когато си купих първата му книжка, „Баладично пътуване”, оная с  „Прилича ти старинната прическа...”, с „ Дъждът – последният на лятото / и първият на есента, с ”Морето само живите обича, / а мъртвите изхвърля на брега...”. Помнех ги от онова далечно време, но никога не му казах това. А е трябвало. Но смятах, че похвалите го уморяват, поне даваше вид. И аз се бях хванал. А беше неуловим поет. Стиховете му бяха достъпни, някак открити. Но душата му бе трудна за докосване. Даже понякога съм си мислил, че въобще не е при него. Беше някъде далеч, само той знаеше къде. Само той имаше ключ от нея. И може би някои особено вълнуващи жени...

Момичето стоя на спирката през цялата зима. Христо си отиде посред лято, в една последваща година. Вкъщи имаше болест и напрежение, отидох рано  във фоайето на театъра, оставих му две бледи рози, разменихме няколко думи с вдовицата. Бързах за болницата, а и той си беше вече отишъл. И докато подбирах изреченията на внимание и утеха, у мен звучеше стихотворението за майката, на която не трябва да казваме къде е синът й. Там, където Христо бе изобразил смъртта не в своето, а в нейното страдание:

Тя като сянка тихо ще излиза

и все ще пита, няма да ви слуша,

видели ли сте бялата ми риза

по вода и суша.

Моите посещения под билборда на спирката не бяха останали скрити и една приятелка ми подари плаката на рекламата: същото момиче с ангелските криле и същата сърцевидна бутилка Ballantine’s под него. Забодох го на стената, можех да го виждам непрекъснато. Това беше неуместно – свикнах. Без звуковете на булеварда, без мразовете и поледиците вече не ме привличаше, бе си като вкъщи. Навих плаката и го прибрах върху библиотеката. Понякога го свалям, развивам го и си мисля за Христо. Под ангелите или при ангелите, бе въпросът му тогава. Отговорът още ме затруднява. А той го знае...

 

Още

Позитанец за бой се стяга

23.11.2019

ПЕТЬО ЦЕКОВ

421 5
Как Лъв Велики направил радикална реформа и защо
Как да се спуснем от ръба
×