Медия без
политическа реклама

Сегашна стойност

Финансов хоби детектив

Снимка: Архив
Емил Хърсев

Да открият тайната на успеха се опитват мъдрите хора от векове. Неуспешно. Успехът, изглежда, няма обща формула. Всеки един успех е уникален. Обаче тайната на провала отдавна е разгадана. Най-сигурният начин да се провалиш е да се заемеш с нещо, от което не разбираш. Парадоксално, но тъкмо онова, от което нищо не разбираме, ни привлича магнетично. Сигурно защото виждаме тайна, примамваща да я разгадаем. Този парадокс аз го наричам

 

„капана на профана“

 

Залутан в мъглата, витаеща в празното пространство между ушите му, невежият любител на тайни и загадки неизбежно затъва в блатото на собствените си заблуди. А финансите са най-предпочитаната дестинация, хоби за милиони профани. Сигурно е заради аромата на пари, който въздейства върху хоби финансиста като ухание на юница върху разгонен бик. (Бог знае какво всъщност надушват, понеже дори чирак във финансовия занаят ще ви каже правилото на Веспасиан, че парите всъщност не миришат.) Измежду любителите на финансови мистерии челно място заемат чиновниците, сред тях особено се отличават онези от Брюксел. Маниакалността им окончателно видиоти грамадна част от европейците. Жанрът „финансов детектив“ май стана „единствената игра в града“, както би рекъл някой проевропейски почитател на английски изрази. Профанизацията галопира. След като

 

обърнаха банките на полицейски служби,

 

длъжни да шпионират клиентите си, да събират терабайти информация с планини от декларации за сделките им и да пишат доноси до вишестоящите служби за всяко породено подозрение, сега пък полицията и тайните служби ще проучват банковите сметки и паричните трансакции, за да изловят и представят в прокуратурата митичните „офшорки“, където българите си крият парите. Ето това е абсолютната, инвертивна профанизация: да накараш банкерите да се правят на полицаи, а полицаите – на банкери. Какво ще излезе от това, знаем - стана дума за капана на профана. Но заразата пълзи, не само финансите, целият бизнес става една по оруеловски мрачна дистопия. Европеистика.

 

Стига! Някак трябва да ги спрем,

 

преди да ни затрупа лавината от глупости. Трябва да има предел на недъгавите директиви, които ни тероризират, без да постигат дори минимален резултат. Наскоро приеха петата поред евродиректива срещу изпирането на пари (т.нар. AML5). Не е трудно да се досетим, щом се налага да се приема пети закон за едно и също нещо, какво е било качеството на предишните четири. А ако четирите закона поред са се оказали нефелни, каква е вероятността петият да е читав? Всеки ден се проверяват милиони сделки. А се откриват не повече от дузина престъпни. По-късно за над половината от откритите се разбира, че не били. От всяка гледна точка това е неефективна, безсмислена дейност. Никоя мания не изчезва сама. Маниакът трябва да бъде обуздаван и лекуван. Мога да изброя десетки примери за

 

финансова полицейщина,

 

при това съвършено безрезултатна. В смисъл че липсва търсеният резултат. А негативни резултати – изобилие. Да оставим настрана разходите, които плаща частният бизнес и особено банките, за да се справят с бремето от ескалиращи изисквания. Средната банка в Европа ползва над 40% от общото работно време за т.нар. комплайънс (на български ще рече „послушание“, дейността на банката да изпълни законите и регулациите, да е законопослушна тя и да следи клиентите). Парите, които се харчат за бизнес полицейщина и послушание в България, са повече от целия бюджет за просвета плюс за култура. Пък ти върви, народе възродени. Поне вместо този квазиданък да плащахме същите пари в бюджета. Някаква полза щеше да има. Според Еразъм глупостта е двигател на развитието - защото поражда

 

гняв и желание за промяна:

 

такава промяна, че натрупаната глупост да бъде прогонена и изчистена. Това е задачата на хората, които избрахме вчера за депутати в Европарламента. Те трябва първо да обяснят на заблудените това, което така и не се разбра преди тези избори - че Европейският парламент не е законодателен орган. Законите в ЕС се приемат от Съвета, т.е. от главите на правителствата, т.е. от неколцината шефове, които другите слушат. Но така са започнали всички парламенти в Европа. Те сами са извоювали правото да приемат законите, като са го отнели от държавните, короновани по онова време глави. За целта се е наложило някъде да отнемат короните, на места – заедно с главите. А главната задача през следващия европейски мандат е

 

незабавна дерегулация,

 

плевенето на ненужните неефективни забрани. Никоя бюрокрация не дава лесно да се отменят изискванията и забраните, от които тя черпи значимост, влияние, власт и в крайна сметка – пари за издръжка и екстра облаги. Но вече и „шефовете“ разбраха, че ако не могат да променят Съюза, скоро ще го загубят, като нищо ще се разпадне, страните ще се разбягат на всички страни. Ще познаем какво ще става, като видим кой ще стане шеф на Еврокомисията. Дано не е никой от двамата Фюрер-Шпицен-кандидатен, лансирани засега. С тях миналото ще продължи и в бъдеще.