Понякога лъжливата и вероломна българска държава изпада в необяснима искреност и така, макар изрядко, разкрива втрещяваща информация, която при нейния нрав и политика би трябвало да бъде изключително секретна. По този начин се оголват данни и обстоятелства, като че ли измислени от външни или вътрешни врагове, каквито всяка власт като нашата задължително плоди и заклеймява. Странно е, че тази саморазобличителна информация най-често се поднася във вид на похвала. Това обърква дори опозицията, която рядко се усеща да я употреби в своя изгода. Интелектуалният дефицит на политическата върхушка й пречи да калкулира и ползата, и вредата от подобни откровения. Ако такива данни бяха огласени от  парламентарното малцинство, властта би ги определила за клевета. В случая, който  привеждаме тук, тя се бие в гърдите. Така допълнително, като бонус, научаваме още нещо и за манталитета на онези, които ни управляват.

Огласиха коледните надбавки – позорна подробност в българския живот. Позорни са главно по своя размер и по своята численост. Добавки има и в някои бели държави, само че стойностите са други. Вместо да се срами, нашата пък особено се гордее с тях. Ако не бяха тая й гордост и самодоволство, откъде щяхме да научим (ние, публиката, която няма достъп до статистиката), че милион и 269 хиляди пенсионери живеят под границата на бедността? Това били 60 на сто от пенсионерите в България. (Убийствено признание, макар и непълно. Става дума за близо една четвърт от населението. А сиромаси в страната са още безработните, както и „работещите бедни”. Който знае и тези числа, нека ги добави. И тогава ще говорим.) Ще получат своите четиридесет лева и няколко дни ще бъдат „над границата”. После – отново в немотията, за да се опитат да доживеят до другата Коледа.

Разкритието е ужасяващо, кошмарно. Дори не мога да повярвам, че управляващата ни камарила е способна на такава непредпазливост – да се кичи с подобни числа. Какво били „дали”, и по-точно, какво някой бил „дал”.( От това какво са дали, лесно е да си представим какво пък са взели.) По-трудно ще е да си представим бедността, която стои под линията 348 лева. И въобще: какво е бедност, какво е нищета?  Ако това е само залъкът, сметките и лекарствата – тогава то не е обикновена сиромашия, то е наказателна бедност, то е отмъщение! Това го получава и добичето  в обора.  А до тази линия (348) достигат твърде малко от нашия милион и 269 хиляди, повечето се въртят около долната черта. За никого от тях не е възможно да се приложи понятието „достойна бедност”, разпространено при предишния български капитализъм. Затова, не се бийте в гърдите, когато раздавате коледни дарове, господа, смирете се!

Не знам дали смирението ще е достатъчно. Сега си обяснявам защо и управниците, и опозицията се пребиха да хвалят Виктор Орбан в последната година. Бягството на Груевски в Унгария ми отвори очите. Вероятно и нашите авантюристи от политиката искат да си имат там верен ятак – за в случай на съд и присъда или дори на народен гняв. Умно измислено. Далновидно. Жалко, не са такива и на работното си място...

 Саморазобличенията са комичен, но, от друга страна, и зловещ патент на българските управници. А напоследък отровните признания зачестиха.  От престараване и самовъзхваляване научаваме истини, които на хладна глава те никога не биха произнесли. Понякога отиват и по-далече. Злополучният вицепремиер, заловен в дръзко словоблудство срещу децата с увреждания и техните майки, в свое оправдание гордо заяви, че говори, което мисли. Не си дава сметка, че именно поради туй настръхват човеку косите. От това, че той мисли така. Че най-вероятно такива ще са и мислите му, които той никога не изрича. Че мисленето, а не изказването на него и подобните му са страшни, опасни и нетърпими за българите. И че само някои действия подсказват, а понякога и директно изобличават какво ни готвят тези играчи, докато се бият в гърдите и веят знамена.

За малцина е изненада ,че патриотичната идея е стъпкана и омърсена от групи самозванци, които се натискат към властта и богохулстват без стеснение с името на Отечеството. Все по-подробно се откроява приликата им с героя на безсмъртната Ботева сатира. Все по-грубо натежава въпросът за предмета  на техния патриотизъм. Кой е той? България ли? Коя България, на кой народ? В тези дни на протести не един и двама патриоти се изпъчиха да обясняват, че хората по площадите били в мнозинството си мутри, криминални елементи. Тези хора от протестите част ли са от българския народ? И изобщо, как го обичат те същия български народ?  Минус болните деца и техните майки? И минус протестиращите? И минус някои етноси... Какво ще остане от този народ, ако се приложи спрямо него любовта на собствените му патриоти?

Предават каузите му, отстоявани от поколения българи при всички режими в последния век. Застават зад споразумения, които необратимо ощетяват историята и достойнството му. Продават гражданство – невиждана дързост, позорно падение в краката на Златния телец. Ако някой извади добри пари, ще продадат и знамената ни. Трябва да бъдем справедливи – не са сами. Но те за първи път така се разобличават.

Така, когато казват, което мислят, дори ако не искат да го изрекат, дори ако го изпуснат неволно, непредпазливо, ако го смотолевят от обърканост и невнимание – ние разбираме какво има зад високомерните им чела или зад мазните им, странно невинни усмивки. От всичкото това в нас остава едното „едно наум”.

Но и едното наум ще свърши работа някой ден. Ако бъде умножено по хиляди, по милиони...