Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

Една империя от прах. Това ли е всичко?

05 Апр. 2019КАЛИН ДОНКОВ
Снимка: Архив

Написах стихотворението „Кънтри” през 1985 г. През 1986 г. то излезе в книгата ми „Животът е последен”. В края на годината получих малък подарък по някакъв познат на поета Георги Богданов: инженер Димо Ханджиев от Сиатъл ми изпрати касета с песни на Джони Кеш. В кутийката имаше бележчица, от която ставаше ясно, че човекът е харесал стихотворението и ми праща записи на любимия си кънтри певец. Представям си какво му е било на този американски непознат – стихотворението беше за менгемето на любовния триъгълник, за умората и тегобата в изневярата, за безизходното втвърдяване на чувствата и оковите на родителския дълг. Уж любовно стихотворение, а без полет, без радост. Трябва да му е било много грубо и неуютно на инженера, за да ми прати тази музика. Бях нарекъл стихотворението „Кънтри”, защото такива бяха впечатленията ми от това изкуство: да се пее за делника – делнично, за чувствата – оголено и без превземки, а също и за трудното, за смешното, за мъжественото и славното в живота. Тогава кънтрито не беше на мода в България, музикантите го третираха малко като чалга, макар чалгата по нашите земи още да не бе нахлула. Аз вече бях донякъде замесен в тукашната поп-музика, но кънтрито ме привличаше, поне доколкото да кръстя на него едно стихотворение.

Джони Кеш бях слушал само веднъж в колата на приятеля ми капитан от далечното плаване Иван Ненчев. Певецът без съмнение бе любимец на моряците от всички океани. Не поисках касетата от Иван, сигурен бях, че веднага ще ми я подари. В голям магазин за плочи в Мюнхен опитах да си купя малко негови песни, продавачката обясни, че се свършвали веднага. Говорехме си с Бисер Киров за тази музика. Той пееше по кънтри-фестивали в Америка, пращаше ми картички от Нешвил. Но разговорите ни не се получаваха особено – той беше вътре в темата, а аз – на входа. Запомнил съм какво ми каза веднъж за местните музикални светила: „Не ги слушай, че се гнусят от кънтрито. Вкъщи всичките си го слушат. Пускат дебелите пердета и слушат.”

Но защо ви разказвам това?

Джони Кеш бе едно светило високо в небето на американската музика. Бе получил всички почести, признание и любов, които дори щедрата към своите артисти Америка не раздава току-така. Оказва се, че в залеза на дните и на раздяла с песента той е записал едно разтърсващо парче, с което зачерква постигнатото, редактира собствения си образ и оставя на слушателя опасна тема за размисъл. „Болка” се казва песента. В някои сайтове може да се срещне и като „Рана”. Думата („Hurt”) има и такова значение.

Самата песен не е от Джони Кеш, нито е писана за него. Създадена е от групата Nine Inch Nails, от нейния композитор ‎Trent Reznor. Казват, че преди да я запише, певецът я изсвирил стотици пъти, за да я опитоми, да „влезе” в нея. Защо се е съгласил на този, почти предсмъртен запис, на човек му става страшно, като си го помисли. Клипът е заснет в старата къща музей на певеца, сред вещите, плакатите, златните плочи и фотографиите на един славен живот. Вплетени са кадри от различни епизоди в неговия път. Джони в годините на триумф се редува с моменти от Джони в настоящето, в което той вече е разбрал, че си тръгва. Мигове от младостта, от блясъка му, мярва се и любимата му съпруга Джун Картър, която отива на небето само стотина дни след снимките. В този клип Джони е потиснат, но и безмилостен. Равносметката не го прави щастлив. Всички атрибути на славата са изгубили своята цена. Те го заобикалят, макар пропукани и овехтели все още са около него, а той вижда само „империята от прах”. Изчезнали са страстите и гордостта. Както и шансът за изкупление. Отнети са му от времето. Нараних се нарочно днес, за да се почувствам жив” изповядва той. Измъчва го голямата раздяла, проплаква: „Всички, които познавам, си тръгват от мен.” Великото му житейско дело се е разтворило в безкрайността. Останал е сам, с „тази корона от тръни, върху този трон на лъжците”. Всичко, което има, е готов да раздаде, само да може да се върне назад, нещо да промени, да поправи. Джони е сам срещу отминалото време и срещу времето, което идва. Ръката му трепери, разлива чашата. Онова, което го заобикаля, е последно – и чашата също.

 

Тази безжалостна песен е неговото сбогуване

 

Знаменит певец, композитор, писател и актьор, той в последните си дни е превзет от съмнения за смисъла на извървяното. В тази песен не го възприемаме като лирическия герой, а като самия Джони Кеш – разколебан, смутен, изплашен за житейското си дело. Това е творецът, който не познава самодоволството, а ако някога го е изпитвал – пред смъртта го загубва.

Hurt е създадена като изповед за разрушения живот на някакъв наркоман. За записа с Джони Кеш била съвсем леко редактирана, твърдят. И ако е така – с огромен успех е редактирана. Местата, свързани с наркотика, тук са добили друг, смразяващ смисъл – животът е дрогата, от която отрезвяваме накрая. Наркозата на успеха изветрява.Трагизмът на равносметката изпъква релефно, безпощадно. Джони е безсилен да го предотврати, но поне ни предупреждава.

Този клип е прочут, обкичен е с награди и казват, че американците обикновено плачат на него. За Джони Кеш ли плачат, или за себе си? Няма да търсим този отговор сега, при това повечето от вас сигурно имате личен опит с този запис. Плакахте ли или не, си е ваша тайна. Но доста истински творци са наясно с този последен срок от живота. Тончо Русев, (мир на праха му, в сряда се навършва една година от смъртта му) твори до последните си дни. Предпазливо го съветвах да си почине малко, но той отклоняваше това. „Работата – казваше – ни избавя от равносметки. Ако стана от пианото, ще трябва да мисля и не знам в тези мисли радост ли ще намеря, или тъга.” Подобни съмнения измъчваха и други достойни мъже, които познавах – от всички етажи на живота. Изглежда, това е наказанието на истинския човек – страхът, че делото му е незавършено и непълно и че може да се окаже една империя от прах. Не знам след такъв въпрос дали и смъртта носи покой...