Със сигурност Смирненски е болезнено прав - има свят, който е излишен. През последните стотина години - от времето на слънчевото дете на българската поезия до наши дни, българските "светове" се размножиха и вече не са само два. Може би не са 7 млн. "свята", както ми се струва, но спокойно може да говорим за достатъчно пъстро разнообразие от слоеве и прослойки, които формират огромно количество често противоречащи си гледни точки. Ако Смирненски констатира наличието на два свята, разслоени по имуществен ценз, то днешното ни общество е произвело огромно количество "светове" - слоеве и прослойки, които бълват взаимна нетърпимост. Живеем в спор. 

Има два начина за премахване на излишните "светове" - с разумен демократичен избор на пътя, по който ще вървим, или с бой. Ако не тръгнем по първия, ще трябва да вървим по втория път. Средно положение няма - защото няма такова нещо като мирно съвместно съществуване на подобни "светове". 

Кое ни е различното?

Днес ние нямаме ясно доминиращо отношение по базови неща като демокрацията, вярата, към семейството, към ценностите, а онзи ден разбрах, че имаме големи различия и по отношение на такива сакрални места като гробищата. Покрай разправията за лятно и зимно часово време пък останах с впечатление, че всеки въпрос пред нас, като общност, се приема като повод за непримирим дебат, а оттам и за ново обществено разделение. Темите не са само повод за разделение, те са повод за взаимни атаки. Примерно, мъж уби жена си и детето си (тема, по която на пръв поглед няма място за спор и за делба) - и това стана повод някои от нас да приравнят до обикновен убиец "белия българин, патриот, православен, навлечен в носия и посаден в църква".

Това пъстро разнообразие на слоеве и прослойки, а оттам и на позиции, ние дължим, скъпа ми Корнелия, единствено на демокрацията. Само по време на комунизма всички бяхме фалшиво единни и еднакви - няма спор по този въпрос, надявам се. Така както го няма онова изкуствено, но монолитно общество. Едва през последния четвърт век ние започнахме да спорим, да се караме, да заемаме непримирими позиции, т.е. да обособяваме "световете" си. 

Е, да не би демокрацията да е виновна?

Демокрацията е сложно нещо - не защото самата тя е сложна за разбиране. Сложна е за изпълнение. Откакто започнахме да я практикуваме, разбрахме, че тя не е това, което сме си представяли за нея. 1. Решенията не се взимат от тези, които са повече, а от активното малцинство - от тези, които си направят труда да гласуват. 2. Изборите не са място, на което ние взимаме решения, там само делегираме права. 3. Вотът очертава посока, но не решава никакви спорове.

Лошо ли е това, пита неолибералката от третия ред? Не, не е лошо - прекрасно е. Всичко е прекрасно, освен т. 3, която, преведена на български, означава, че демокрацията не може да реши спор, ако няма предварително съгласие, че този спор се решава с лостовете на демокрацията - с избори, референдум, гласуване... Когато ритуалите на демокрацията приключат, споровете не изчезват. Партиите, например, са решили този проблем просто - дебатите се поощряват, но само до момента, в който има влязло в сила решение. Не само демокрацията, нито една система не дава по дифолт съгласие за приемане на бъдещи решения. Има форми на управление, при които решенията могат да бъдат взети по-бързо, отколкото с механизмите на демокрацията, но ние не искаме такъв вид управление, макар че сме близко до нея. 

Думата е за друго - няма механизъм, по който да спре разслоението на "световете". Няма механизъм, по който обществото ясно одобрява или отхвърля какъвто и да е обществен казус. Нормално е да се доверим на фактите. Доверяваме ли се? Нормално е да се доверим на оторизираните от нас институции. Правим ли го? Имаме съдебна система, която да реши споровете ни. Вярваме ли й? Решили сме да даваме пари/данъци, за да направим татковината си по-хубава. Така ли става? Механизми - бол, доверие в тях - няма.

Половината от нас са в ЕС и НАТО, другата са там само по документи. Едни избират Бойко, други не искат да живеят в страната му. Не вярваме на МВР, не вярваме на съдебната система, знаем, че нямаме армия, на която да вярваме или не. Едни харесват плочките в центъра, други - не. Разделени сме за мигрантите. Разделени сме и за Истанбулската конвенция. Бяхме разделени за "Левски" и ЦСКА, сега сме разделени и за "Лудогорец". Май сме разделени и за еврото. Едни вярват на Мая Манолова, други смятат идеята й за среща с избирателите в обществения транспорт за отчетлив пиар. На едни им е скъп бензинът, на други им е нервно от блокирането на пътищата заради скъпия бензин. Разделени сме за знамената, за хората, за църквата... Честно казано, толкова сме разделени, че не ни се живее заедно.

Всъщност, за какво сме единни?

Че за какво трябва да сме единни - пита нервно либералката от третия ред? Мила, единни не означава еднакви. За да станеш от леглото, все пак ти трябват някакви единни действия на краката, ръцете и главата. И на обществото му трябва единна, обща посока. Да вижда перспективата. Иначе ще си останем разбити и неудовлетворени во веки веков. Разбира се, може да сме единни, че трябва да съсипем страната си с дебати за белия мъж, враг на Истанбулската конвенция, а последният оцелял да врътне ключа и да замине накъдето му видят очите. И това е решение, макар и крайно тъпо. 

Добре, да оставим България - ние сме наясно, че не сме нито най-иновативните, нито най-чувствителните.

Вижте Великобритания - кралството се тресе от спорове "за" или "против" Брекзит. Мина широка дискусия, мина референдум, остават броени дни до края на участието на UK в ЕС - и нищо, в Лондон продължават демонстрациите. А Брекзит не е просто символичен акт - това е капитален избор за посоката. 

Вижте Щатите - две години минаха от президентстването на Тръмп, но споровете продължават с пълна пара. Защо е така - защото Тръмп не е просто личност - това е избор между различни светове. За последно, тези светове се сблъскаха на 6-и ноември, но резултатите ясно показват, че минисблъсъците ще останат ежедневни и все по-ожесточени. 

Вижте Европа - глобално може да се каже, че сблъсъците са между застъпниците на единна Европа и тези на Европа на нациите. Германия, Франция, Нидерландия срещу Италия, Австрия, Унгария, Чехия, Полша... И това ако не е избор на пътя, здраве му кажи. По кой въпрос тази общност дава единни сигнали? По въпроса за бежанците, за Русия, за Тръмп, за Близкия изток? За санкциите към Унгария?

Вижте и страни извън ЕС. Примерно, Македония - половината македонци са "за" смяната на името, ЕС и НАТО, другата половина е твърдо "против". И няма никакъв референдум или парламентарно гласуване, което да обърне тези нагласи. Вижте Нова Каледония - след 30 години движение за независимост от Франция накрая малко повече от половината гласуваха с "не". Тотално разделени. 

Навсякъде по света текат яростни дебати по ценностни въпроси. Светът е кошер в хаос. Тази ситуация е уникална за последните сто години или поне за периода след Втората световна война. След голямата война Западът беше наясно със себе си. Източният блок - също. Цел, приятели, враг - всичко бе ясно. От едната страна на желязната завеса светът бе обединен около ценностите на християнската цивилизация, а либерални бяха само идеите в икономиката. От другата страна ценностите започваха и свършваха в религията на комунизма. С падането на комунизма паднаха и старите ценности. Пътят бе загубен, появиха се нови пророци. 

Добре де, какво да направим - да млъкнем ли?

- пита фрустрираната неолибералка от третия ред. Не, не означава това. Означава точно обратното - да говорим, да дебатираме. Но не за да губим обществената енергия, не да пускаме още пара в свирката, а за да стигнем до нещо, което ще ни обедини. До някакви мерителни единици, които ясно ни казват кое е правилно и кое не е. И да се движим заедно напред с ясно съзнание, че гледни точки може да има много, но истината е една. И над нея има само суета и пустота.