Тази година политиците така агресивно замърсяват есента (а тя пък се случи златна, слънчева, благословена), че криминално-политическите представления от екрана лесно ме изгонват навън в циганското лято. Няма сега да ви разказвам за листопада, за огрените тераси на кафенетата и софийското пладне, което иска да разсъблече минувача, както е в известната народна приказка за слънцето и вятъра. Такива есени имам вече обрисувани и в „Нерви и утехи”, не отивам при натурата, за да рисувам отново. Излизам, за да съм далече от телевизора.

В метрото се натъквам на Лозан П., връстник от плевенската улица „Ниш”, в детството беше ми пукнал главата при игра на „копец”. Оказва се, Лозан живеел на последната спирка. Изкарали сме половин живот в съседство, без да се видим. Лозан си е все така висок и спретнат, напълно без коса и с една далече по-млада жена. Да ме водят на пазара, предлага той, отивали да проверят гроздето. Помислих, че ме занася. Гроздето е неговата стара тема, дотолкова „болна”, че вместо Лозан му викахме Лозар. Тогава в Плевен лозарите преобладаваха, а лозята на семейството му бяха известни. Не като най-големи, но като най-модерни, с подбрани сортове и обработени за приказ. Оттам, изглежда, беше и името му – Лозан. Изглежда тези лозя вече не съществуват, защото, ако съществуваха, той нямаше сега да ходи да гледа гроздя на пазара. (Това „гроздя” е съвсем по плевенски и също ме тласва да се пренеса там, където в мислите си ще прекарам този предобед.)

Всъщност Лозан трябва да се е нагледал на грозде, защото учи лозаро-винарски техникум, а после и агрономство. Остана си близо до гроздето и прекара години в института по лозарство, после напредна чак до министерството. Специалността му, обяснява ми сега, били десертните сортове, това е и целта на днешната разходка: да види има ли български гроздя по сергиите. Жената до него клати глава: няма. Но ще огледат за всеки случай.

Огледът се извърши под мой контрол. Каквото търсихме, не намерихме. Имаше гръцки, турски, италиански, дори от Македония гроздя, но местни не открихме. Тук-таме надписи – уж е тукашно, но един Лозар не можеш го излъга. Разобличи ги. И от яд нищо не си купихме.

Отидохме да пием кафе и само за грозде си говорехме

Плевен някога беше град, доминиран от гроздето. От лозарския труд не се гнусяха и най-уважаваните граждани. През сезона на пръскането с лозарска машина на гръб можеха да се видят известни лекари, адвокати, общинари. В мазетата по къщите на заможните лозари имаше огромни бъчви – в наши дни в една такава спокойно би се вместило миниатюрно кафене. Гроздето и виното бяха гордостта на града, гъмзата би украсявала неговия герб, ако имаше герб.

Изглежда, когато учехме в началното училище, лозята не са били още кооперирани, защото ни даваха ваканция за гроздобера. Татко се смееше: „А който няма лозе? Тая ваканция е за учителите – да си оберат и те гроздето.” Който няма лозе като нас, пришълците, отиваше да помага на роднини, на колеги. Даваха отпуски на всеки, който поиска. Трябваше да се обере плодът, да се подреди, да се смачка за вино.

Няколко деца от класа отивахме на помощ именно в лозята на Лозан. Посрещаха ни напълно сериозно, като големи. Слагаха ни на редовете с хамбургски мискет. На обяд отваряха тенекии със сирене, изваждаха го на тежки груби маси, разчупваха самуни.

Божествена трапеза, читателю:

сутрешен фурнаджийски хляб, мандраджийско сирене на буци и хамбургски мискет. (След години опитах да открия на синовете си тази сиромашка радост, но напразно – докато набавя всичко, те вече бяха изяли гроздето. Неустоим е този сорт.) Трудеха се всички: стопанинът, братя и братовчеди, още роднини, приятели, наемните берачи. Възрастните жени и момиченцата кълцаха с ножици, почистваха гроздовете, редяха ги в чисто нови щайги, обточени с накъдрена хартия и с името на собственика, отпечатано с нажежено желязо. Повечето от десертните сортове : болгар, чауш, мискет, хамбургският и той, заминаваха направо на гарата, където чакаха вагони за цяла Европа. Виненото грозде се изсипваше в поставите, в които предстоеше да го смачкат. Работехме дружно и с настроение, обединени от труда, който трябваше да бъде бърз и точен. Сякаш самият този плод възцаряваше хармония между хората. Пред гроздето всички са равни – никой не се намираше да го каже. Но така беше.

Вечер в лозята оставаха мъже да пазят „фигурите” от наредени щайги и пълните постави. На места палеха огньове и в тихия, сякаш подсладен от соковете на отронените зърна въздух се издигаха светли, неподвижни колони от пушек. Никога повече не съм имал това непредаваемо усещане за равновесие и съгласие между небе и земя. При най-малък повей лозята зашумяваха като единствен верен фон на живота, фон като че ли античен – какъвто те всъщност и бяха.

Омагьосваше ме това как животът в лозето се предава през земята – загрибват лозата в плитък гроб, напролет я изравят и тя се включва в кръговрата като новородена. След време загубих съня си, като прочетох онази безсмъртна рубая на Омар Хаям: „Нали не си лоза, глупако, от пръстта / едва ли някой ще те откопае.” Бодна ме – което само бях си го мислил, някой откога-откога го беше вече написал. Но и ме успокои – бе казано отлично, неподражаемо и вечно.

Не е по силите на човека да бъде като лозата.

Но трябва да се старае.

Тогава, а и десетилетия по-късно, гроздът бе неизменен в националната хералдика – заедно с розата. Виждахме го по реклами, по плакати, по банкнотите дори. Имаше защо. Бяхме първокласен износител на запад и на изток. Кой е могъл да си помисли, че след време ще ни залее чужда стока, че ще се забравят имената и лицата на царствения български грозд и че днес двамата с Лозан ще търсим сянката му по пазара в „Младост 2". Едно такова предположение би било освиркано всенародно. Освен че заплашваше с неприятности, то си беше направо немислимо.

Не помага това връщане в онези есени. Не помага

Улавяме се с Лозан, че от сортовете сме преминали към спомени, може би за да не изречем главното: че всичко това е погубено и пропиляно именно през нашия живот. И че не може вина за това да не пада и върху нас. Както сме го започнали, успяваме да си кажем и други невесели неща. Според него по време на прехода в Плевен са закрити повече от двайсет стабилни, модерно оборудвани предприятия. (Странно, когато работеха, не изглеждаха толкова много.) Казва го и ме гледа извинително. Както е заведено в България, който назове зулума, е по-виновен от онзи, който го е извършил. За да не се притеснява, казвам и аз нещо мрачно и горчиво: чух прям и речовит анализатор да споделя (по телевизията, къде другаде) как минал през Плевен по вечерно време – хиляди прозорци чернеят, градът се е стопил, две трети са го напуснали. Знаем, че и двамата не сме забъркани в това. Съвестите ни са чисти, освен в едно: че всичко, както и в случая с гроздето, се е случило през времето на нашия живот. И вече няма кога да го поправим. А за следващия всичко е двусмислено и спорно. Едно мнение вече цитирахме, все пак: не си лоза...умнико. Не си...