Преди седмица написах в тази рубрика, че държавата като всички – и най-последователно от всеки друг субект, трябва да спазва договорите, които е сключила, пряко или чрез свои фирми. Струва ми се тежка злоупотреба с власт отказът на държавата да изпълни задълженията си към частни фирми, на които е възложила поръчки, които са свършили работата, но държавните велможи и чиновници отказват да платят. И получих тежки критики тъкмо от човек, когото много уважавам, опитен и успешен предприемач, който много по-добре от мен познава строителния бранш и практиката на обществените и „домашните“ поръчки на държавата. Той е убеден, че тази практика е дълбоко порочна, пазарът за държавни поръчки е контролиран от алчни картели, а зад сключваните договори очевидно прозират престъпления. И затова е логично тези договори да се преразгледат. Аз също мисля, че държавните и общинските търгове и конкурси са най-малкото съмнително честни. Участвах веднъж в такъв конкурс на Столичната община през 1994 г. за структуриране на общински гаранционен фонд. И загубих. Спечели го една фирма на г-н Иван Китов, добре познат с проекта си "Бизнесбанк", Петрич. Оттогава съм положил обет да не участвам в никакви обществени търгове. Е, победителят никакъв гаранционен фонд не успя да организира, общината по-късно си го направи сама, а аз помагах в тази работа съвсем безвъзмездно, както правя винаги когато ме покани и поиска съвет или помощ който и да е държавен или друг публичен орган. А от 1996 г. насам

отказвам договори с държавата,

нейните местни органи, фирми, международни организации и политически формации. Колкото пъти съм сключил такъв договор, без изключение, все съм съжалявал горчиво. Не е нужно дузина пъти да настъпиш мотиката, за да разбереш грешката. Изглежда, все повече предприемачи мислят по същия начин, защото статистиката отчита непрекъснато намаляващ брой на фирмите, които кандидатстват, и още по-бързо стесняващ се кръг на онези, които печелят поръчки от държавата (включително платените с евросредства). За да съм честен, трябва веднага да призная, че отказът от договори с държавата е лицемерие, защото и аз, както и другите, дето не щат нито меда, нито жилото на държавата, без замисляне работим с получатели на държавни поръчки, т.е. в крайна сметка получаваме част от парите, с които им плаща държавата. Но е неизбежно, поне в моята професия – от финансови услуги имат нужда точно фирмите, ангажирани в сделки с високи изисквания за осигуряване на обезпечения, междинни кредити и сложни финансови продукти за разпределение на доход и риск. И друго: въпреки всички съмнения и критики към практиката на държавните поръчки никакъв аргумент не разколебава

принципа pacta sunt servanda!

Договорите трябва да се изпълняват! Задължително. Всички. А очевидно престъпните? Първо, престъпленията не се установяват с проследяване на очевидното, а само с (влязла в сила) осъдителна присъда. Второ, у нас и в континентална Европа наказателната отговорност е само лична. Наказва се извършителят на престъпление, но не и юридически лица и граждански дружества, а чрез тях – неясен кръг напълно невинни трети лица, техните кредитори, контрагенти, заетите в тях. Трето, държавата се е облагодетелствала със закони и преференциален ред да получи достатъчни обезпечения и сложи ръка върху престъпно придобитото. И най важното: престъпният продукт изобщо не е договор, т.е. или е нищожен, или е унищожим, има си ред да се установи това. Така че не става въпрос държавата да изпълнява такъв договор. Никакви съмнения, наблюдения и анализи, колкото и да са аргументирани и смислени, не дават основание да се суспендира гражданското право, а държавата да спре да изпълнява цели групи договори. Ако самата държава престъпва закона, по какво се отличава тя от престъпниците, които трябва да преследва? Кой би сключил договор, кой и при какви условия би поел риска да инвестира и да работи под юрисдикция, в която държавата може да спре да изпълнява задълженията си? Аз също съм убеден, че цялата система на държавните поръчки (не само в България, разбира се) е несправедлива и порочна. Дори се съмнявам, че е възможно да бъдат отстранени всичките ѝ пороци и несъвършенства. Но трябва

да се променя само по реда на закона

и в хармония с него. Другото е беззаконие. Революционен плам и дързост не могат да заменят разума и опита. Едно демократично общество само с консенсус в публични дебати установява какво е „справедливо“, кое е „честно“, кое - не. Но как ще се постигне консенсус в страна, където държавата е единствената многомилиардна корпорация, а огромна група хора и фирми не само се издържат от държавни поръчки, ами, изглежда, изобщо не могат да съществуват без тях. Най-притеснителен в това състояние (status quo) е фактът, че тъкмо най-ярките революционери, включително вносните, са видимо най-облагодетелствани, а следователно и зависими от държавни помощи и поръчки. Затова не вярвам, че ще доживея ден мнозинството българи да се събуди уверено, че нашата държава договаря и възлага повечето си поръчки честно и справедливо. Докато не настъпи този ден, няма как да изчислим „оптимална държава“, значи рационалната цел може да е единствено „минимална държава“. Помислете: в тази среда всякакви „леви цели“ са предефинирани като ирационални, т.е. колкото повече такива цели се поставят и постигнат, толкова ще нараства крайното усещане за несправедливост. Който може и който ще, да си прави сметки и изводи за политическата динамика.