Танковете пристигат в Тростянец, тихо градче на 30-ина км от руско-украинската граница, в първите часове на инвазията. Руските части се разгръщат из града, окупирайки няколко сгради - централата на горската агенция, жп гарата и шоколадовата фабрика.

Главният им генерал се настанява в стая 23 на местната административна сграда, преди това канцелария на счетоводителите от общинския съвет. Бутилката му със сингъл малц още стои на бюрото, фасовете от слим цигарите му още са накацали по ръба на пепелника. Единично легло, задигнато от близък хотел, му служи за постеля.

Хората му се настаняват един етаж по-долу. Изглежда спят, ядат и облекчават нуждите си в същите стаи, а някои може би и умират там, съдейки по окървавените руски униформи по пода.

30 дни след като пристигат, насред жестока съпротива от украинците, руснаците напускат Тростянец с конвой танкове, камиони с плячка и много крадени коли, белязани със символа на нашествениците Z. Погромът, който оставят след себе си, ще се помни от жителите на този симпатичен исторически град (население 20 000 души) до края на живота им и е още едно доказателство за резултатите от непожеланата "освободителна" мисия на Русия в Украйна.

На площада пред жп гарата сега се разкрива мрачна панорама от няколко унищожени танка,

избелелия скелет на една гаубица

и набразден с дупки от куршуми жълт автобус с кръв по седалките. Стотици зелени сандъци от муниции стоят разпилени като свидетелство на всичко, изстреляно от руснаците от Тростянец към съседните градчета. Оцелелите сгради са наплескани с про-руски лозунги и груби обиди към украинския президент Володимир Зеленски.

По време на двудневната си обиколка в града, "Гардиън" се натъква на доказателства за екзекуции, мъчения и плячкосване по време на едномесечната окупация, но ще трябва още много време, за да се опишат всички престъпления на руснаците в градчета като Тростянец. Засега тече дълго и трудно разчистване.

Украински сапьори са отстранили мините и опънатите жици от гробището, жп гарата и даже от музея на шоколада, настанен в елегантна вила, където навремето е отсядал Чайковски. В неделя бе пуснат ток за пръв път от седмици. Първият пътнически влак от началото на войната пристигна в понеделник на разбитата гара. Но улиците все още са пълни с кривите останки на руските танкове и човек няма какво да си купи, защото всичко е плячкосано.

През уикенда, жителите обикалят пунктовете за раздаване на храна, където ги има - картони с яйца, буркани с кисели краставички и торби с картофи, пратени от доброволци от други райони на Украйна. Опашката е стройна, но лесно се гневи. Хората се прегръщат с познати, радостни да ги видят живи, и обменят истории на ужаса от последния месец. "Потрошиха дома ми". "Откраднаха всичко, даже бельото." "Убиха човек на моята улица". "Проклетниците ми взеха лаптопа и афтършейва". Симфония от случки, някои от тях лични, други предадени втора ръка, всичките ужасни.

Тук допреди десет години хората говореха само хубави неща за Русия, където много имат приятели и близки. А днес наричат съседите си варвари, прасета, копелета.

Юри Бова, кмет на Тростянец, казва, че още е рано да се каже колко цивилни са убити от руснаците.

"Със сигурност са повече от 50, но може би не са стотици",

казва той. Бова обикаля градчето с камуфлажна униформа и пистолет, затъкнат под бронежилетката. При нахлуването на руснаците обаче нещата били много различни.

"Идеята, че Русия ще нахлуе в Украйна, ми се струваше твърде фантастична", признава Бова. Въпреки това след поредица предупреждения от САЩ, той свикал събрание на доброволците, готови да сформират отбранителен отряд. Стотина души откликнали. В Тростянец няма военно поделение и отрядът разполагал с няколко ловни пушки, един-два пистолета и неколцина полицаи с калашници. Решили да молят Киев за оръжие. Но вече било твърде късно. Само след три нощи войната започва.

До закуска огромна колона руска военна техника вече е в покрайнините на града. Бова изпраща група горски да струпат отсечени дървета на входната артерия, което им спечелва няколко часа и предиобед свиква ново събрание на отряда. "Щяхме да идем на сигурна смърт, ако тръгнем да се борим с няколко пушки срещу танковете. Затова реших да станем партизани", обяснява Бова. Хората имат няколко минути да решат дали да останат или да бягат. Кметът и заместниците му решават да напуснат града и да се укрият в съседните села.

Когат украинските сили взривяват южния мост на Тростянец, това отрязва пътя на руснаците. Но градчето става център на руски войски и техника. Местното население се укрива в мазетата и започва да чака какво ще стане.

Някои от първите срещи с окупаторите бяха сравнително безобидни, разказват днес хората. "Страх ни беше от тях, но

след време започнахме да ги съжаляваме

Бяха мръсни, миришеха лошо и изглеждаха напълно объркани", казва Яна Луговец, която прекарва един месец в мазето си със съпруг, дъщеря и приятели.

Яна разказва, че един войник, пратен на обиск в дома й, си тръгнал без да довърши задачата, с очи, пълни със срам, докато дъщеря й крещяла от страх.

Дария Сасина, която има салон за красота до жп гарата, заварила вътре седем руски войници. Разплакала се, изпаднала в истерия, а те тръгнали да й се извиняват. "Имаше едно младо войниче - разказва Дария, - то почна да ме успокоява. Каза: Слушай, съжалявам. Не знаехме, че ще е така".

Много хора разказват за подобни възпитани срещи или

проблясък на срам в очите на нашествениците,

но всяко общуване с тях е игра на руска рулетка. Няколко дни по-късно Сасина тръгва с мъжа си и баща си на рискована мисия до другия край на града да занесат хляб на 96-годишна леля. Група руски войници изскачат на улицата и насочват оръжия срещу тях.

"Бяха 20-ина и започнаха да крещят: "Бягайте, кучки!" - разказва Сасина. - Ние хукнахме с всички сили през калта, краката ни бяха замръзнали и мокри. Те започнаха да стрелят във въздуха. Чувахме ги как се смеят, цялата сценка им се струваше ужасно смешна".

Когато Сасина се връща да види салона си след оттеглянето на руснаците, установява, че са откраднали бои, шампоани и лакове за хиляди долари, както и цялото оборудване за подстригване, сешоарите, дивана, столовете, няколко крушки и картините от стената. От стената висял наполовина изтръгнат климатик със стърчащи жици, явно оказали се по-силни от желанието да ги откраднат.

В отплата, руснаците оставили отрязаната си коса на пода, а в съседния плод-зеленчук - камари изпражнения. Някъде в Русия, жените и приятелките на войниците сигурно скоро ще получат подаръци от скъпа козметика. А Сасина не знае дали ще може някога да възстанови салона си.

Някои критикуват кмета, че е решил да избяга от града, но Бова настоява, че това е било единственото разумно решение. Прехвърляйки снимки в телефона си от дните на окупацията, той показва как хората са му изпращали данни за разположението на руснаците, включително и от един местен смелчага, който успял да вдигне дрон над позициите им. "Хората ни казваха къде спят, къде ядат, къде е техниката им", казва Бова. Но след всеки украински удар, руснаците стават все по-гневни.

Украинците разпространяват аудиозапис, за който твърдят, че е на руски генерал, нареждащ с куп ругатни ракетен удар върху цивилни цели, след като е бил обстрелван от близко село. "Искам всичко от изток до запад да бъде заличено от лицето на Земята", казва генералът.

Със зачестяването на украинските атаки, руснаците прекъсват мобилните връзки в града и

минават от къща на къща да инспектират телефоните на хората

Намерена в бъркотията на техния щаб в жп гарата бележка, писана на ръка, показва списъци с имена на потенциални врагове, които трябва да бъдат издирени и заловени. Срещу някои имена има бегли указания за идентификация - "кара бял офроуд джип".

В Билка, тихо и ветровито селце край Тростянец, където руснаците разполагат над 200 военни камиона, са убити най-малко двама души. Александър Кулибаба се възпротивил, че му вземат плевнята, и е застрелян на място на 2 март, в деня на пристигането на руснаците в селото.

Микола Савченко - кротък електричар, който с жена си Людмила отглежда шест осиновени деца, тръгнал една сутрин да търси къде да зареди телефоните на семейството, защото токът вече бил спрян. "Излизам само за пет минути", казал той на вратата. И повече не се върнал.

В понеделник Людмила стои пред дома си и плаче. В ръцете си държи писмо от полицията, в което със спретнат почерк се съобщава, че мъжът й е бил "брутално изтезаван и след това застрелян с един изстрел в сърцето и един - в главата". Аутопсията

показва счупени кости на пръстите и ръцете му

"Не съм казала нищо на децата, защото те са малки и не разбират всичко. Всеки ден чакат баща си да се върне у дома, а него го няма. Вчера им казах: Седнете и ще ви обясня всичко", разказва Людмила. Най-малкото й дете е на 4, най-голямото - на 11. Всичките стоят около нея, строени като матрьошки, безмълвни и объркани.

Людмила е категорична, че мъжът й не е бил част от съпротивата, но много местни са. На съседна улица един фермер разказва как скрил телефона си в кочината на прасето, а на руснаците показвал за проверка стара бракма. И после, нощем, изравял истинския телефон, намирал мястото, където ще имало обхват, и пращал координатите на руската техника на роднина в украинската армия. "Те пратиха Байрактарите и ги съсипаха", кикоти се той, имайки предвид турските дронове, които украинците използват с удивителен резултат срещу руските колони. "Руснаците са кучета, не са хора, като скакалци са", казва мъжът.

Тази ярост към руснаците в села като Билка, където хората говорят мишмаш от украински и руски и доскоро не се вълнуваха от геополитическите проблеми, ще бъде дългосрочна последица от решението на Путин да нахлуе в Украйна.

Наред с гнева, има объркване и разочарование за отношението на обикновените руснаци. Надежда Бакран, медицинска сестра на 73 г., се спасила с пациентите си в подземието на болницата, когато руски танк направил на решето сградата. Но когато се обадила на най-добрата си приятелка в Москва, чула само скептицизъм и обвинения. "Тя не вярва на мен, вярва на телевизията.

Каза ми, че ние сами сме предизвикали тази война

А бяхме повече от приятелки", казва Надежда.

За много, това чувство на предателство от близки и приятели боли почти толкова, колкото материалните загуби. Сасина прави равносметка на изминалия месец в окупация - къщата й е унищожена, салонът - плячкосан, магазинът за играчки на майка й - също, колата на неин приятел - открадната. Брат й ходи с патерици, след като колата му е обстрелвана в първия ден на един контролен пункт и в кръста му засяда куршум. Руснаците застреляли даже котката на баба й при една проверка.

Когато обаче Сасина се обажда да разкаже на леля си, която живее край Москва и прекарва летата в Тростянец, леля й я отрязва, че говори глупости. "Каза ми, че не е възможно, че сигурно войниците са украинци, преоблечени като руснаци. Сега не ми говори", казва Сасина.

Руснаците, които успяват да се изтеглят живи от Тростянец, може би никога няма да говорят за гнева, който са срещнали и за погрома, който са причинили. Зрителите на руската телевизия може никога да не научат цената на тази непожелана война, въпреки че много руски семейства ще жалят своите синове и братя. Пожълтелите тела на трима руски войници стоят непотърсени в моргата на Тростянец. Според един украински войник, участвал във връщането на града, тук може да са загинали до 300 руснаци.

В подземието на жп гарата, светлината на фенерчето разкрива импровизираната полева болница, където руснаците са лекували ранените си. По пода са разхвърляни таблети и медицински принадлежности. Но може би най-потресаващата гледка в цял Тростянец се разкрива на стената в коридора. На нея са залепени детски рисунки, донесени от Русия - подаръци от различни училища за Деня на армията, денят преди нахлуването на Русия в Украйна. Картичките са украсени с красиви цветя, посланията - изписани с паяжината на детски почерк. Една от тези картички е подписана от Саша П., първокласник. "Благодаря ти, войнико, че пазиш мирно небето ми". (Заглавието е на "Сега")