Отначало си мислех да сложа заглавие „Всички сме Давид“, но се притесних, че аналогията с Je suis (в случая) David ще остане неразбрана или, по-лошо, ще бъде разбрана грешно. Важното в случая е, че Давид е събирателен образ на малкия човек, въстанал срещу несправедливостите на авторитарните Голиати. Вече месеци у западните ни съседи зрее нещо, което няма нищо общо с обичайните заподозрени – национализъм, междуетническа и верска вражда. Или всъщност има – това вече не е достатъчно за преживяване. Хората искат по-добър живот. Ако родината не може да го осигури, бягат. Онези, които остават, вече проявяват нетърпение и започнаха да се бунтуват срещу несправедливостта. Протестите стават все по-видими и са все по-сериозно предизвикателство за властта.

Кой е Давид?

В средата на март миналата година в Баня Лука, столицата на босненската Република Сръбска, изчезна 21-годишният студент по информационни технологии Давид Драгичевич. Седмица по-късно беше открит трупът му. Полицията набързо заключи, че става дума за нещастен случай, а по-късно съобщи, че Давид е бил пиян, дрогиран, участвал в сбиване, а накрая на път за вкъщи обрал и къща. По неприятно стечение на обстоятелствата паднал в реката и се удавил. Това беше капката, която преля чашата на търпението на гражданите на квазидържавата в Босна и Херцеговина, която на 9 януари отбелязва 27 години от създаването си с цената на геноцид. Реакцията на властите предизвика вълна от протести, които продължават до ден днешен. Родителите на младежа са убедени, че той е бил убит и че полицията прави всичко възможно да прикрие извършителите. Всяка вечер няколко десетки души се събират с искане за справедливост за Давид. Хаштагът „Правда за Давид“ вече стана емблема на поредица от протести и в други страни от бивша Югославия. Кулминацията беше преди Нова година, когато полицията арестува родителите на Давид и разпръсна със сила протестиращите, а след това забрани демонстрациите на централния площад в Баня Лука. Това извади по улиците на града хиляди протестиращи, възмутени, че вместо да търсят убийците на Давид, полицаите арестуват родителите му. Сръбският член на председателството на Босна и Херцеговина и бивш президент на Република Сръбска Милорад Додик побърза да обяви, че външни фактори са замесени в протестите, като целта им е да бутнат властта.

В държавата-майка на босненската република, Сърбия, също бушуват протести, и то масови. Вече пет поредни съботи по улиците на Белград, а от миналата събота и на други сръбски градове, се събират десетки хиляди на протест срещу авторитарния режим на президента Александър Вучич. Недоволството и в Сърбия тръгна от насилие, само че този път срещу опозиционен политик. На 23 ноември лидерът на Сръбска левица Борко Стефанович беше тежко пребит от неизвестни нападатели в Крушевац. Това отприщи спонтанен протест с участието на разнообразни опозиционни партии срещу насилието. Първоначално протестът вървеше под хаштага „Кървави ризи“, но след като управляващите се опитаха да го омаловажат, като въведоха нов „математичен“ модел за пресмятане на протестиращите, той се разрасна в протест срещу режима на Вучич с множество хаштагове, сред които „Един от пет милиона“ и „Почна се“. Протестиращите в Сърбия проявиха съпричастност и за Давид, като му посветиха един от протестите. Подкрепа за Давид дойде и от Загреб, където малка група хора се събра на Цветния площад в знак на съпричастност. Най-голям е протестът в Сърбия. По много неща напомня на протестите в България през 2013 година, но си има и специфики. Организаторите на сръбския протест излязоха с няколко искания към управляващите, сред които държавната телевизия РТС да им отдели пет минути в основните си новини, редовно присъствие на опозиционни политици по държавната телевизия, пълно разследване на убийството преди една година на косовския сръбски политик Оливер Иванович в Косово, както и наказание за виновните за инцидента на 23 ноември. Изобщо все неща, които са пряко свързани с неслучващата се европейска интеграция на Сърбия. Исканията са свързани изцяло с върховенството на закона и демокрацията, а това са най-големите предизвикателства пред страната и са гръбнакът на европейската интеграция. Вече дългогодишното геополитиканстване на президента Вучич с Брюксел и Москва за сметка на обикновените Давидовци преля чашата на търпението на сърбите, които не за първи път въстават срещу авторитарни лидери.

Дебатът в Сърбия вече премина във фазата, през която мина и българският протест – за

неговото политическо представителство

И по същия начин навлиза в глух коловоз, тъй като точно както в България, и в Сърбия пропагандната машина е впрегната на макс. Навлиза се в обичайния демократично-авторитарен парадокс – единственият начин да победиш диктатора е като отидеш на избори, но в същото време знаеш, че той държи целия изборен процес в ръцете си – от кампанията до урните. Малко вероятно е Александър Вучич да изпълни исканията на протестиращите. Той вече многократно показа пълното си презрение към протестиращите. Евроинтеграцията отдавна не е лост, който Брюксел може да използва. Освен това ръцете на съюза са вързани, тъй като Брюксел на практика е принуден да избира между геополитиката и демокрацията. Ако избере демокрацията, ще изгуби Сърбия с всички последствия, които това може да има в днешната нестабилна международна среда. За ЕС в момента най-важно е постигане на решение за Косово, като изглежда много по-вероятно да се намери решение на косовския проблем, отколкото на демокрацията и проблемите с върховенството на закона. Нещо повече, тази година в ЕС предстоят изключително важни избори и за съжаление, Балканите пак ще излязат от мода. Това е възможно да даде още козове в ръцете на Вучич и неговия съюзник Владимир Путин.

ЕС на този етап се прави, че не вижда протестите

Реакция имаше срещу арестите в Баня Лука, но протестите в Белград сякаш са невидими за далечното брюкселско око. Българското председателство свърши и с това завърши ерата на западнобалканския интегратор Бойко Борисов. Няма кой да повдигне въпроса за недоволството на Давидовците, а тази година моментът е особено подходящ, тъй като ще се сменя караулът на най-важните постове. Щеше да бъде хубаво София да настоява новият върховен представител за външната политика и сигурността да се ангажира с Балканите, за да се избегне повторение на абсурдната ситуация отпреди две години, когато г-жа Могерини на практика се запозна с региона, като го посети за първи път и откри с ужас колко сериозни са проблемите там. Важно е също да се настоява отново да има еврокомисар за разширяването. През 2014 година, когато се избираше новата ЕК, току-що избраният й шеф Жан-Клод Юнкер направи първия си голям гаф, като обяви, че ново разширяване до края на мандата му няма да има. Нещо повече, той промени и позицията на еврокомисаря, който вече не отговаряше за политиката на разширяване, а за преговорите по разширяване. Малка, но важна разлика, която показваше точно докъде се простират интересите на Комисията. Недалновидно решение, което се върна към целия съюз като бумеранг. Балканските Голиати очевидно имат съюзници в Брюксел и в Москва. Въпросът е дали и Давидовците имат съюзници – някой, който да говори от тяхно име в Брюксел и Страсбург, да настоява да се обърне внимание на исканията им, да се напомни на Сърбия, че пътят към ЕС изисква демокрация и че косовският въпрос не може да е разменна монета за демокрацията и върховенството на закона. Възможно е протестите да утихнат, но не е изключено властта да направи грешен ход, мислейки си, че е твърде важна за Брюксел, Вашингтон и Москва. Историята познава такива случаи. Ще бъде ужасно Европа да допусне една и съща грешка за пореден път. Уви, нереалистично е да се очаква точно Бойкоборисова България да повдигне точно тези въпроси, нищо че ние всички сме Давид и имаме нужда от справедливост.