Веднага ще кажа, че не ги противопоставям като сложно на просто, висше на низше. Те са две взаимодействащи си и допълващи се дейности, обвързани с живота на литературата и изкуството, тук за краткост наричани арткритика и артжурналистика. 

Когато обединяващата ги  формула "и това - и другото" се смени от разделителната "или това - или другото", в  отношенията им се поражда криза. Това се случва и днес, но до назоваването на конкретните белези в ситуацията ще стигнем, след като, макар и бегло, минем през историята.
В началото на ХIХ век, сравнявайки ситуацията в Русия с тази в някои западноевропейски страни, А. С. Пушкин пише: "Ние имаме литература, но критика още не". Споменава наличието на журналистика, но обвинява пишещите в некомпетентност. Изискванията му към критическата професия са изключително високи и макар да не изчерпват съвременната характеристика, насочват към сърцевината й. Струва си да ги припомним: "Критиката - казва поетът - е

наука за откриване на красотата и недостатъците

в изкуството и литературата. Тя се основава върху съвършеното знание за правилата, от които се ръководят художникът и писателят в своето произведение, върху дълбоко познаване на образците и активно наблюдение върху съвременните забележителни явления. Да не говорим за безпристрастието - който в критиката се ръководи от каквото и да е друго, освен от чистата любов към изкуството, той се принизява до тълпата, робски управляема от користни подбуди".(А.С. Пушкин, Собрание сочинений, том 6, с. 280-281, М. 1976).

Такова определение може да  прогони всяко съмнение в това дали арткритиката е професия. А актуалността на казаното за безпристрастието, т.е. за морала, е неоспоримо. Но тук се насочваме най-вече към отношенията критика - журналистика. През втората половина на ХIХ и първата на ХХ век те се развиват интензивно и живеят в мирно съжителство. Eдната има призванието и задължението да анализира и оценява явленията и процесите, другата  да информира за фактите и събитията. Дори най-младото от изкуствата - киното, успява да си ги създаде с ускорен ритъм. Може и да има известни разлики, но историците на литературата и на всеки от отраслите в изкуството биха могли  да отбележат, че златната епоха на критиката, а и продуктивният й баланс с журналистиката, е средата на века. Кинокритиката обаче е най-търсена и полезна през 60-те и 70-те години, когато обяснява затрудняващото зрителя 

новаторство на "големите автори" - Фелини, Антониони, Пазолини, Бергман, Рене...

През последните десетилетия на ХХ в. започват да се появяват тревожни сигнали. В статия с красноречивото заглавие "Смъртта на критика?", писана през 2009 г. и публикувана неотдавна от в. "К" (бр. 21, 2019), авторът Майкъл Лапойнт цитира свои колеги, единият от които през 1994 г. казва: "Това са най-лошите времена за литературната критика". Посочен е и фактът, че осемдесет процента от културните критици в американските вестници и списания през ХХI в. са уволнени. Неотдавна известният режисьор Мартин Скорсезе  изрази тревогата си от това, че силното въздействие на критиката върху американското кино от предишните времена значително е намаляло. Авторитетен френски критик констатира: "Крясъкът на масмедиите заглуши гласа на сериозната критика". Наш изтъкнат театрал неотдавна публично сподели, че вече единици са тези, които пишат критика, останалото е новинарство. И т.н.

Това са все свидетелства, че през последните десетилетия берем плодовете от електронизацията, от експанзията на средствата за масова комуникация, от обръщането на литературата и изкуството към потребителя ("масовия човек") и породената от това демократизация на формите им, които вече не се нуждаят от сложни естетически анализи, а на тяхно място се вселява нейно величество Информацията. 

Проблематиката е сложна и многопосочна. С риск от известно опростяване, ще я представим в три профила, чрез три опозиции. Първата е "писмена критика - аудиовизуална критика" (така напоследък ги разделят големите кинофестивали). За техните отлики още през 60-те години на миналия век предупреждава канадският културолог Маршал Маклуън, с широко известния постулат: "Медията е съобщението". Днес все още се чуват твърдения, че писменото изказване е по природа по-аналитично от устното, че то е, което провокира по-дълбок диалог между мисълта и художественото произведение, но в същото време пространството му в медиите прогресивно отстъпва място на устното. Вторият профил се ситуира върху отношението професионална - любителска критика. Професионалната отдавна вече се практикува не само в печатните, а и в електронните медии, и макар тук също донякъде да важи формулата за различното, което "средството внася в посланието" (по Маклуън), отликите, за които може да става дума, са далеч по-малки от онези, които я разграничават от любителските мнения и оценки, споделяни в социалните мрежи. Не бива обаче да се забравя, че те са момент от големия актив на днешното време - интерсубективната комуникация. Както и прозрението на великия физик Нилс Бор, че

в любителството има креативна сила

А ето го и по-едрото, в някакъв смисъл обобщаващо противоречие: арткритика - артжурналистика. Тук е задължително да отбележим, че освен по-мащабните задачи да наблюдава промените, тенденциите, процесите, в жанровата система на критика влизат и по-малокалибрените форми като рецензията, обзорната статия. Журналистическата жанрова система също не се изчерпва с фиксирането на факта или събитийния репортаж. При съответно желание, а най-вече при наличието на компетентност, преминаването в територията на критиката е напълно възможно. При това, в съответната степен, винаги се проявява присъщото на всяко творчество личностен ангажимент. Всъщност проблемът май е не толкова в това, че днес журнализмът иззема мястото на аналитичната критика, а най-вече в това, че истинският журнализъм се замества от тиражирането на безлична, течаща по всички медийни артерии една и съща агенционна информация. С нея най-често се спасяват хората, които, макар и да притежават някакви журналистически навици, случайно, поради липса на по-строги кадрови критерии, са попаднали в културните отдели на медиите. Да не говорим за фактическите грешки, които допускат. Особено печално е, когато тази информация се тиражира от уж утвърдени критици.

Очертаният процес е обективен. Всяка национална култура сама решава как да го предпази от разрушителните крайности. Преди време попитах студентка от една малка латиноамериканска страна: "Какво значи "бананова република"? Зная, че това иронично определение се отнася най-вече за земеделието, но тя се досети, че ме интересува културата и ми отговори: "Представете си, че филмите идват с информацията, с рекламата си и... с "критиката" - никаква вътрешна рефлексия и оценка, пълно отсъствие в страната на специализирана преса..." 

Много ми се иска да вярвам, че няма да стигнем дотам.