Току-що завършилата 2018 година беше последната, в която Европейският съюз се движеше с инерцията на стария световен ред, изграден върху останките от двуполюсното разделение между цивилизования Запад и авторитарния Изток; старият политически модел, стъпващ върху ясни координатни позиции – ляво, дясно, център, за повече или по-малко Европа; и на взаимното доверие – между управляващи и управлявани, между страните членки, между европейските граждани и европейските институции. 2019-а ще положи нови основи на съюза.

Тази година предстоят промени в ЕС, които ще утвърдят тенденции от последните пет години, или пък ще сменят осезаемо посоката на движение на цялата общност, а също и на отделни нейни елементи. А тези тенденции са популизмът да се превърне в основно гориво за националната, а също и за наднационалната политика; разместването на политическите координати – дясното от XX век постепенно се разми в крайно дясно, тоест неприятна комбинация от мухлясал национализъм и консерватизъм, и център; лявото изчезва, а преобладаващите алтернативи са основно деструктивни.

Изборите през май тази година ще разкрият

наглед разноцветната фрагментация в Европейския парламент. Разноцветна, но само на пръв поглед. Новият състав на парламента ще бъде сравнително равномерно разпределен между либералните и антилибералните сили. Тук-там може да има нюанси, но те ще са точно това – нюанси. Въпросът е доколко антилибералните сили ще успеят да се обединят в общ блок, или поне да работят заедно по колкото се може повече досиета с цел да върнат европейската интеграция няколко стъпки назад. И това е първата стъпка към големите промени в съюза ни, които ще търсят отговор на въпроса „демократична или необходима Европа?“.

Втората стъпка, произтичаща от резултатите от евроизборите,

ще бъде разпределението на най-важните шефски постове на европейските институции. За стола на председателя на 13-ия етаж в сградата Барлемон в Брюксел вече от доста време загрява Манфред Вебер – представител на групата на нюансите, тоест съдържащ молекули както на крайното дясно, така и на остатъци от стария проевропейски десен центризъм. Това обаче няма как да прикрие факта, че той е избор на антилибералните сили в ЕС с обещанието си да гради мостове, което е евфемизъм на все по-очевидното отваряне на ЕС към антилибералните „ценности“. Това отваряне се дължи както на личната амбиция на отделни европейски и национални политици, така и на тежката геополитическа ситуация, която принуждава ЕС да сключва фаустовска сделка, за да запази целостта си. Ако Вебер бъде назначен на поста, може да се очаква, че подкрепилите го ще поискат да си върнат инвестицията, а това сериозно ще отклони съюза от либералния му път, и то в момент, когато общността ни се възприема по света като либерален остров в бурното геополитическо море.

Друга важна позиция, за която предстоят тежки пазарлъци, е

на председателя на Европейския съвет

Бившият полски премиер Доналд Туск успя да превърне поста от чисто церемониален под ръководството на Херман Ван Ромпой в политически. Решението този пост да бъде даден на източноевропеец, и то точно поляк, се оказа много добро, продиктувано от руското анексиране на Крим и окупацията на други части на Украйна. Той има сериозна заслуга за поставянето на руския проблем високо в дневния ред на съюза, като се има предвид, че има дълбоки различия между страните членки по отношение на Русия. Кремъл продължава да е сериозна заплаха за целостта на общността ни и е дори още по-сериозна, отколкото изглеждаше преди 4 години. С Доналд Тръмп в Белия дом обаче изгубихме гръбнака на двуполюсния модел на XX век. Нещо повече, САЩ вече са риск за ЕС. Това прави избора на наследник на Доналд Туск особено труден. В началото лидерите на страните членки търсеха просто представителна фигура, която да има вещината да организира срещите на върха, като взимаха предвид партийни и географски фактори (уви, половото равенство никога не успя да се превърне в равноправен фактор). Ситуацията вече е значително променена, тъй като съгласието и доверието между страните членки е сериозно накърнено, което изисква на този пост да бъде избран човек, който има авторитет пред всички, и в същото време ще е в състояние да диктува дневния ред на срещите и да вдъхва респект у основните световни играчи. Звучи като мисия невъзможна, защото трябва да се вземат предвид много повече фактори: партийните резултати (политическите играчи са вече доста повече и формирането на парламентарни групи може да се окаже трудна задача), географското разпределение, геополитиката (тоест да се открои приоритет, което ще е трудно), а струва ми се, че този път ще се гледа и качеството на личността, не просто откъде е и към коя политическа сила принадлежи. Досега личността беше важна дотолкова, доколкото да се внимава на важен пост да не застане прекалено силен играч, какъвто щеше да бъде Тони Блеър, ако беше назначен за председател на Европейския съвет.

През изминалите четири години още един пост се разви не толкова заради личността, която го заемаше, а заради нуждата от него. Става дума за

върховния представител за външната политика и сигурността

В момента това е италианката Федерика Могерини. Тя имаше някои силни моменти, като например отстояването на ядрената сделка с Иран, но имаше и доста слаби, най-важният от които е, че остави Балканите дълго време непокрити и неглижирани, за което отново ще платим висока цена. В този си пропуск тя не беше сама. Важна роля имаше и еврокомисарят по преговорите за разширяването Йоханес Хан. При избора на Могерини и Туск през 2014 г. имаше неписано разпределение на задачите, като Туск пое източната част – отношенията с Украйна и Русия, докато Могерини се зае с всичко останало. Това направи двата поста взаимосвързани, което прави решението за наследниците им още по-трудно, а външната политика все повече се превръща в основна за съюза и ще изисква силна фигура с авторитет и мандат от страните членки. Не е невъзможно, но тук отрицателна роля може да изиграят евентуално нестабилни резултати от евроизборите, тъй като новите и надъхани популисти може да вдигнат силен шум по време на пазарлъците в търсене на лесни политически цели, които да прикрият липсата на капацитет за решаване на реални проблеми. В същото време подобно развитие би могло да има и положителен ефект, защото може да изкара дебата за външната политика на съюза пред кулисите.

Някои в края на годината може би ще кажат, че с изтичането на мандата му

приключва и ерата на Марио Драги, но това ще бъде доста прибързано

По време на 7-годишното си управление на Европейската централна банка Марио Драги промени значително възприятието за парична политика в еврозоната след богатия и болезнен опит с дълговата криза. Много теории и концепции от XX век се оказаха неспособни да предложат решение, особено когато става дума за конструкция като еврозоната, което принуди ЕЦБ да импровизира. Освен това задълбочаването на интеграцията в зоната на общата валута продължава, макар и с малки, но все пак уверени стъпки, което означава, че паричната политика на Драги ще се превърне в отправна точка, а не в край на епоха. Това е една от причините защо скромната ми прогноза е, че няма да има големи пазарлъци за този пост. Във всички случаи той ще бъде възложен на специалист, който ще бъде принуден да следва логиката на еврозоната, а не да се опитва да я налага, както беше преди. Над еврозоната обаче също все по-застрашително виси заплахата на антилиберализма, което призна и самият Драги.

Всички тези промени по върховете на европейските институции ще покажат посоката на развитие на съюза ни – дали ще се опитаме да отстояваме либералния му характер, или ще продължим с фаустовските сделки в името на илюзорна цялост, която ще върши работа само в ограничен брой ситуации. Във всички останали сключването на сделка с дявола ще продължи да руши и подкопава съюза, защото в крайна сметка целта на антилибералите е да правят каквото си искат без оковите на правилата и принципите. Не по-малко важно е либералните сили да предложат алтернатива, защото вече не е достатъчно просто да ги има. Те трябва да предложат решения на проблеми, които досега тласкаха гражданите към популистите. А това не е никак лесна задача, защото това означава да се разгледа и въпросът „какво правим с новоизлюпените автохтонни диктатори“. Това обаче изисква да си зададем, поне пред себе си, въпроса дали си заслужава да запазим съюза ни в този му вид и каква цена ще платим - най-вече за сигурността ни, ако допуснем (или принудим) антилибералите да си тръгнат? Продължителната гръцка драма накара някои столици да проучват колко ще струва напускането на Гърция. Може ли това да послужи като шаблон за калкулиране на риска от изхвърлянето на антилибералния баласт? Въпрос, който може и да не бъде зададен на глас, но ще бъде слонът в стаята на ЕС през новата година.