„Peppermint: Ангел на възмездието“ не е точно „бесонка“, макар че режисьорът Пиер Морел е французин, изковал CV-то си именно в Europa Corp на своя прочут сънародник. След като застава зад камерата като оператор на „Транспортер“ и „Такси 4“, той режисира „Твърде лично“, където Лиъм Нийсън се впусна в неистов екшън за спасяване на семейството си.

С американско и китайско финансиране, този път без участието на Бесон, Морел разказва подобна история и в новия си филм. Дженифър Гарнър е отчаяна майка, на която не е останало нищо за спасяване – съпругът и малката й дъщеричка са брутално очистени от наркокартел, докато хапват сладолед в лунапарка. Сладоледът, който поръчва момиченцето в минутите преди да бъде убито – „двойна мента“, е и ключът към странното заглавие на филма. Peppermint не е някакъв псевдоним, който героинята приема в своя период на нелегалност и безмилостно отмъщение, а просто хрумка.

Дженифър Гарнър от „Наричана още“ и комиксовите „Дявол на доброто“ и „Електра“ минава по целия спектър от любящ през скърбящ родител, за да се превърне в брутален убиец, без задръжки и физически ограничения. Въпреки невъзможната мисия актьорското й изпълнение е органично и надхвърля общото ниво на филма, който е напълно стереотипен.

Обичайно в ролята на самотен единак, раздаващ възмездие, влизат обветрени мачовци и в идеята тази задача да се изпълни от красива жена има известна оригиналност с феминистки уклон. Но инак в „Peppermint: Ангел на възмездието“ няма особен артистизъм или авторска инвенция. Това е директен, безцеремонен екшън, който не се свени от графичните кадри на насилие, кръв и мъчения. И не избягва нито едно клише: наркодилърите са мустакати и татуирани латиноси, полицаите и прокурорите са корумпирани мазници, а американските богати домакини не са мръднали от изображението на Степфордските съпруги.  Известно обяснение за всичко това идва с името на сценариста – Чад Ст. Джон е писал преди това потресаващо тъпия и заснет в България „Код: Лондон“. Актьорска игра извън изпълнението на Гарнър почти липсва (Джон Ортис, Джон Галахър-мл., Хуан Пабло Раба), а диалогът е смехотворен.

В комиксовата неправдоподобност на сюжета и сръчното техническо изпълнение обаче не липсва доза guilty pleasure – както стана дума, Peppermint е екшън и няма претенции да бъде нищо друго. Въпреки мимолетното споменаване на социалните мрежи и употребата на смартфони, ситуираща го в днешния ден, той напомня генеричните екшъни, издавани на видео през 90-те години. Това е славен жанр, който мнозина от по-възрастните зрители си спомнят с носталгия.