С няколко изключения на глобални феномени, прехвърлящи регионалните граници - кунгфу филмите (в края на XX в.), кей-попът (в началото на XXI в.), анимето (на приливи и отливи), далекоизточната култура остава екзотична и непозната, с ограничен брой ценители и рядко вкусвана. Важи и за японското кино. Живо, награждавано и развиващо се и след кончината на титаните Куросава и Одзу, то спорадично стига до българския екран, а още по-рядко - до достоен брой зрители. Едва ли това ще се промени и след премиерата на "Джебчии" (приблизителен превод на международното заглавие Shoplifters). 

Филмът на Хирокадзу Корееда спечели последната засега "Златна палма" в Кан, изкушавайки журито с председател Кейт Бланшет със своята смесица от нежност, социална острота, приглушена сантименталност и втрещяващи обрати при все деликатната природа на разказа. Българската му премиера бе на "София филм фест" през март, а през април имаме щастието да го видим и в малко по-широк кръг киносалони.

Историята е за семейство маргинали в периферията на Токио. В коптор, претъпкан с хора, вещи и емоции, съжителстват: баба, на чиято пенсия разчитат всички, но тя има навика да я проиграва на ротативки; майка и баща, които работят нещо почасово и неквалифицирано без шанс да прескочат линията на бедността; гимназистка, която доработва в еротичен клуб; момче, което не ходи на училище, а вместо това разчита на училището на живота, където негов педагог е бащата. Двамата се препитават чрез дребни кражби - на храна, шампоан или други ежедневни вещи. Първоначално хаотичен, домът намира своя фокус с малката Юри - необщително момиченце, което мръзне на съседната тераса. 

Отвличане ли е вземането му от семейството джебчии, или спасение? Моралните задръжки у фамилията и без това са слаби, а съвсем падат, след като белези по слабото телце на Юри ясно показват, че тя е жертва на насилие и недохранване. Момиченцето концентрира и канализира цялата любов, на която членовете на това привидно дисфункционално семейство са способни. Тези хора не са особено добри, нито особено симпатични. Но Корееда така гради колективния им образ, че неусетно започваме да симпатизираме на тяхната извънсистемна етика. Те живеят както могат, но са привързани и загрижени един към друг като всички нас. Вземат от магазините, но щедро дават на ближния. Режисьорът и сценарист не героизира своите отрепки - те са смесица от равни части себичност, цинизъм, топлота и самоотверженост. Привидно противоречие, което трупа конфликт в неподозирани размери.

Разказваческият стил на Корееда е деликатен, документално изчистен, неизпадащ в излишни сантименти - през семейния му портрет като влак стрела, без никаква назидателност, преминават темите за социалното отхвърляне, самотата и отчуждението (двете сцени в сексклуба казват повече, отколкото целия "Изгубени в превода"), домашното насилие, яловата хватка на институциите. В центъра обаче остават отношенията в това загадъчно семейство, което с разгъването на сюжета разкрива все повече свои странности, но и ни казва все повече за това какво свързва хората, за самите нас. Час и половина спокойно, неприпряно, пълно с неуловими нюанси надграждане и храс! - финалът на "Джебчии" предлага един от най-ярките обрати в съвременното кино. Абсолютно непредвидим и без капка евтина сензационност. 

"Джебчии" отменя всякакви съмнения, че отвъдевропейската чувствителност може да ограничи разбирането и възприятието му далеч на други континенти. Няма граници за хуманизма - това е сърцераздирателна, оптимистична и опустошителна човешка история, която говори езика на сърцето. Не познавам и не съм чела за зрител, който да не е бил уцелен от прецизния мерник на Корееда. Гледайте и няма да съжалявате! В края на филма едновременно ще тъгувате и ще ликувате, както само голямото изкуство може да ви накара.