С изложбата „Никола Маринов и ателието на свободния дух“, открита на 30 октомври в НХГ, филиал Двореца, почитателите на акварел ще бъдат зарадвани за трети път през последните 12-13 месеца —  след като имаха възможност да видят „Богомир Лазов и българският акварел“ миналата есен в „Квадрат 500“ и „Константин Щъркелов. Самотникът скитник“ в СГХГ това лято. 

Акцентът в новата изложба не е толкова върху акварела, колкото в представянето на Никола Маринов като преподавател и връзката му с неговите ученици. „Защото в историята на българското изкуство трудно може да се посочи друг подобен пример за силата на духовното общение в едно ателие, само по себе си превърнало се в символ на свободата на творческия дух“, пише кураторът на изложбата Анелия Николаева. 

20 години след последната юбилейна изложба на ненадминатия майстор, през ноември и декември публиката ще има възможност да види отново (или за първи път) виртуозните му акварели на живо. Никола Маринов е представен със 100 картини - повечето акварели, но и няколко от по-непознатите маслени платна, които са в компанията на произведения, рисувани от 36 от неговите възпитаници - художници като Илия Петров, Любомир Далчев и Илия Бешков, който изразява може би най-добре това, което мислят учениците за своя професор: 

„… Като под клоните на дъб израснахме ние, неговите ученици и деца, в чисто покорство, в смирено синовно прилежание, с дълбока вяра в творческата му сила. Ние чувствахме и съзнавахме, че всичко ни идеше от него, че всичко у нас – възторгът ни, вярата ни, любовта ни към изкуството, бе негово...“. 

Между работите на учениците му няма смисъл да се търси прилика на стилистично ниво. Тя е по-скоро в отношението им към видимостта и пресъздаването ѝ през личния индивидуален творчески поглед. Той на това ги е учел. Професорът им е дал основите на занаята, обаче е видял индивидуалния профил на всеки един от тях и не го е спъвал. Напротив, искал е да подкрепи изявата на индивидуалното зрънце, насърчавал развитието му, отбелязва Анелия Николаева. 

Общото между тях е, че са възпитани в свобода на изказа и свобода на отношението художник - действителност. Става много свобода, но тя е важна за всеки истински творец, въпреки че в някои общества и системи може да му създаде проблеми. Професорът и студентите му имат късмета да са в Академията, преди това време да е дошло за българските художници. Между 1921 и 1940 г. Никола Маринов учи студентите си да извличат максимума от материала, който е в ръцете им, без да забравят, че на твореца му е разрешено да прави с този материал всичко. 

Учи ги също да търсят сложна живописна фактура. Илия Петров постига в това абсолютно съвършенство. А и при Любомир Далчев, който е завършил живопис, а след това става титан на скулптурата и създател на школа, се вижда липсата на боязън от материала и освободеността на творческия дух. Любопитно е да се види в изложената дипломна работа на Далчев същата нагласа за монументалност, която след това проявява в скулптурите си. 

Специално почитателите на акварела, след като са видели и изложбата на Щъркелов в СГХГ, сега може би ще могат по-лесно да си отговорят на въпросите, повдигнати там - кой е царят на българския акварел?  Или да продължат да се колебаят. Изглежда очевидно, че сред широката публика (а и в дворцовите среди) Щъркелов винаги се е радвал на по-голяма популярност. Но има и други мнения. През 1921 г. Гео Милев казва за Маринов „това е един тих и безшумен талант, за когото едно е важно: да бъде това, което трябва. Като Майстора той стои скрит зад шума на всички останали свои събратя, работи бавно и дава малко, но все пак си остава нашият най-добър акварелист“. Чавдар Мутафов пише „Акварелите на този съвършен художник са сякаш шепоти, молитви, екстази — един призрачен живот, удавен сякаш в полусветлини, тлеещ в преображения, глъхнещ в святост...“.

В крайна сметка двамата са твърде различни, за да бъдат сравнявани. Интересно е, че при всичко, които е постигнал, Маринов не оставя последователи в акварела. При него европейската школовка (той е завършил живопис в Италия) води до по-дълбоко разбиране за сложността на произведението на изкуството, до търсене на нещо повече от техническа виртуозност. 

„В някои от маслените му картини в изложбата — посочва Анелия Николаева — тези от 40-те години, се вижда как след като е достигнал някакви връхни точки в лиризма, опоетизирането и предаването на максимални психологични състояния, особено в женските си образи — и той като Пикасо започва да разбива формата и да търси чистите живописни стойности. Фигурата вече представа да бъде важна“. 

Повечето от картините на Никола Маринов в Двореца - 65, са от градската галерия в Търговище, родният град на художника. Останалите са предимно от фондовете на НХГ и СГХГ. Очаква се преди края на изложбата, която ще остане до 10 януари, да бъде готово и луксозно издание „Никола Маринов и ателието на свободния дух“. 

***

Никола Маринов е роден през 1879 г. в Ески Джумая (днес Търговище). Между 1898 и 1904 г. следва в академия „Албертина“ в Торино, където среща и бъдещата си съпруга. Първите му две самостоятелни изложби са в Италия през 1903-а (студентска) и 1905 г. 

Завръща се в България през 1906 г., изкарва военната си служба в школа за запасни офицери и започва работа като гимназиален учител. Преди през 1912 г. да замине за фронта като строеви офицер, участва в изписването на храма „Св. Александър Невски“, във Венецианското биенале през 1910 г. и прави две самостоятелни изложби. 

От 1921 до 1941 г. е професор по живопис в Художествената академия, като в периода 1935-1937 е и ректор. Сред учениците му са някои от най-изтъкнатите български художници: Илия Бешков, Александър Жендов, Ненко Балкански, Илия Петров, Александър Стаменов, Иван Ненов, Василка Генадиева… Умира на 16 декември 1948 г.