Медия без
политическа реклама

Артистично сбогуване с Андрей Даниел

160-те платна на мегаизложбата са заели цялото пространство на СГХГ

Снимки Емил Л. Георгиев
Андрей Даниел - три от автопортретите в изложбата: „Автопортрет“ (1968), „Между доброто и злото“ (1999) „Автопортрет“ (2018)

Софийската градска художествена галерия показва мегаизложбата на Андрей Даниел (1952-2020) „Между две епохи“. Над 160-те платна са заели изцяло и четирите зали на двата етажа, а това е нещо, което рядко се случва в едно от най-обширните художествени пространства в София.

Работата по представянето на един от най-ярките живописци от последните 40 години започна още през 2019 г. като съвместен проект на Андрей Даниел и екипа на СГХГ.  В процеса на обмисляне какво и как да се подбере за предстоящата експозиция, художникът почина. От първоначалния проект остана избраното приживе от него заглавие – „Между две епохи“ и произтичащата от него идея за развитие на изложбата. 

 

Загубата на Андрей Даниел, на познанията и паметта му,

на възможността за личен избор и невъзможността за създаване на нови съпътстващи текстове са наложили преосмислянето на целия проект. Той е разширен, като ми се струва, че най-ценният принос е подготвянето на албум (който трябва да излезе в най-скоро време) с включена биография и каталожна част, представяща живописта на автора в хронологичен ред. 

В каталога са описани са повече от 500 живописни творби. Художникът смяташе, че е създал над хиляда, а в изложбата можем да видим около 160 от тях — някои от най-ранните му творчески прояви, награждавани творби от 80-те години и такива, които близо 30 години не са били показвани пред столичната публика. Включени са и произведения от емблематични цикли и значими теми за цялостното творчество на Даниел, определящи мястото му сред най- изтъкнатите български художници от последните 20 години на ХХ век и първите 20 на ХХI. 

 

Андрей Даниел рисува във всички основни жанрове

— портрет, пейзаж, натюрморт, фигуративна композиция — и те са представени в изложбата. Няколко елемента правят работите му лесно разпознаваеми. Най-вече това е неизменното присъствие на разказ, сюжет, както и комбинацията от отлично овладените традиционни умения на художника реалист с повсеместната ирония, любовта към гротеската и изобилието от метафори. 

Доминират портретите. Сред тях специално място заемат автопортретите — от най-ранния, рисуван през 1968-а, когато Андрей Даниел е бил на 16, до може би последния, създаден 50 години  по-късно, на който прилича на икона на Андрей Рубльов. Всеки представя различно лице на автора: има автопортрет с „Туборг“ със съответното настроение, и той е съвсем  различен от автопортрета като млад баща, притиснал дъщеричката до гърдите си, или от автопортрета с Алина и полуодрано агне. 

Десетина са портретите на съвременни български художниници, сред които изпъкват шест от серията „Свързани лица“, правени за юбилейната изложба по случай 60-годишния юбилей на автора. Двойно повече са тези на деца и роднини, някои вместени в по-големи фигурални композиции. Заедно с поетите (Иван Теофилов, Валери Петров), музикантите, артистите (Ицко Финци) и останалите личности от културата, портретите са над 50. И то без да броим тези на чужденците Хокни, Чонтвари и няколкото на Пикасо. 

 

Градски и въображаеми

- това са двата вида пейзажи, предпочитани от Андрей Даниел, но и в двата трябва да има сгради, Може още да не са довършени („Строежът на НДК“ от 1980 г.) или вече да са руини ("Посещение в Делфи“, 1980 г.). Може да са разкривени софийски съборетини („Затворена улица“, 1980) или или европейски дворци („Задният двор на Версай“, 2014).  А може и да е една самотна къща насред ширналото се поле, защото това е „Домът на палача“. Специално място в творчеството на художника през последните години заемаха въображаемите острови. Те не са по-големи от малък кораб, на тях едва се събира една малка сграда. Има и един много стръмен, без сграда, но той е изцяло зает от голф игрище. 

 

Агнешки главички и захаросани вишни,

ряпа, царевица, гъби и риба… това са част от хранителните продукти в натюрмортите на художника, за които би могло да се каже, че „изглеждат направо като живи“. Но главичките и нарязаната на парчета риба, разбира се, са мъртви. Съответно картината с рибата е наречена „Реквием“. Тези "хранителни" натюрморти показват много добре (освен всичко останало) какъв майстор на детайла и характерните подробности в предаването на различните материи — метал, сребро, стъкло, хартия, дърво, месинг, кост… всъщност е Андрей Даниел. Един от най-хубавите представлява добре оглозган, но още кървав кокал, поставен в чиста стъклена чаша върху чинийка, който хвърля елегантна сянка, като като от охлюв с ключове на цигулков гриф… нарича се „Духовно хайку“. При Андрей Даниел заглавията са много важни. 

 

Библейски и изпълнени с насилие сюжети

имат повечето от голямоформатните фигурални кампозиции в изложбата. В „Последната битка на кентаврите“ (1984) виждаме на нежния фон на млада гора купчина тела с конски и човешки части в пози, несъвместими с живота. При по-внимателен поглед, някои от дърветата се оказват копия... Сред най-смразяващите картини е „Стара история с деца“ - зад това някак пренебрежително заглавие се крие библейската легенда за 14-те хиляда младенци, избити по заповед на цар Ирод след раждането на Исус. Даниел е нарисувал три бебета е това е напълно достатъчно. Един детайл - докато червеникаво-кафявият мускулест убиец с несъразмерно малка глава вдига ножа си над детето ѝ, майката е станала синьо-черна от ужас. 

И накрая, оставаме в същото време с „Още едно Рождество“. Заглавието отново изглежда омаловажаващо, защото това очевидно е поклонението на влъхвите с даровете им пред новородения Исус. Това трябва да е Рождеството, най-важното в историята, онова епохално събитие, разделило историята на „пр. Хр.“ и „сл. Хр.“… а не, примерно раждането на Брайън. Но не бебето, а обстановката е главният герой в картината. Виждаме части от акведукт, стени и сгради, които приличат едновременно на театрален декор и рисунка на Ешер и привличат повече внимание от самото бебе. Тук някъде се крие и загадката за заглавието на изложбата, ако случайно сте се зачудили за кои „две епохи“ става дума в него.

 

Отговорите могат да бъдат различни.

Това поколение може да дели епохите, които познава, по няколко начина  - преди и след 1989 г., преди и след новото хилядолетие… Преди 2011 г. картината „Още едно Рождество“ имаше по-ранна версия, но с друго заглавие: „Между две епохи“. Един и същ сюжет, почти (или съвсем) същото пластично решение, но художникът бе сложил друго заглавие. Защо го е сменил е важен въпрос, който може да има няколко отговора и всеки от тях да е верен. Интересно е и още нещо — как две съвсем еднакви картини на Андрей Даниел, наречени с различни имена, всъщност могат да станат две различни картини. 

Идете и вижте тази изложба, ако се вълнувате от изкуство, което стимулира и чувствата, и мисълта. „Андрей Даниел. Между две епохи” ще остане в СГХГ до 13 юни 2021 г. 

Още по темата