Медия без
политическа реклама

Ало, Чистилището ли е?

„Телефонът на мъртвеца” показва света на дигитализацията като вълнуващ, а не плашещ

Снимки Тони Перец

 

Режисьор: Петър Денчев

Участват: Симеон Лютаков, Милена Кънева и други

 

С фетиша на модерния човек – мобилния телефон – е свързана, както загатва самото заглавие, централната тема на спектакъла „Телефонът на мъртвеца” от Сара Рул. Това е най-новата постановка в афиша на Драматичен театър „Стоян Бъчваров” – Варна, чиято софийска премиера се състоя наскоро в театър „Азарян”. Първата българска сценична версия на пиесата на нашумялата американска драматуржка е дело на Петър Денчев.

„Тази черна комедия съдържа наченки на криминален сюжет, множество религиозни, духовни препратки, както и ню ейдж елементи. Историята, която разказваме, прави препратки към начина, по който живеем днес в дигиталната ера”, разяснява режисьорът.

Завръзката на пиесата е, меко казано, необичайна. Докато си похапва крем супа от омари в едно заведение, Джийн (Биляна Стоева) има за съсед по маса мъж с тъмни очила (Симеон Лютаков), за когото скоро е потресена да установи, че всъщност е мъртъв. Присвоява с най-добри намерения мобилния му, за да „сдобри” притежателя му, макар и постфактум, с неговите близки, ала самата тя се оказва замесена в тъмна афера. Спектакълът обаче не се занимава с моралния аспект на казуса, произтичащ от бизнеса, който е въртял покойникът, бивш трафикант на човешки органи. Интересува се от метафизичната страна на битието на хората от дигиталната ера и от парадоксалните възможности на технологиите да ни свързват и да ни разделят. В посока на това внушение е например вклиняването на сцената между двата „фланга” със зрителските места. Черния цвят възприемаме не само като знак, че роднините на Гордън жалят за него (даже салфетките на масата, където близките му сядат след опелото, са черни). „Постоянно сме в траур”, обобщава за човешкия род от XXI век, измъчващ се в самота, майката на покойника в очаквано яркото изпълнение на Веселина Михалкова. Същата възразява и срещу неспирно дрънчащите навред телефони, по отношение на които вече губят „неприкосновения” си статут дори места като църквата, театъра, тоалетната. Нещо повече – в постановката, позоваваща се на парадокса и иронията в стил ноар, сме свидетели на свръхобхват на мобилните оператори, регистриращи връзка даже с Чистилището. Като контрапункт на дигитализацията са сцените, в които Джийн заедно с брата на мъртвеца (Николай Божков) се отдава с опиянение на съкровено свое занимание. А именно – да докосва със затворени очи релефни изображения върху покани за различни събития, въздишайки: „Хартията, тя е памет”. Над този сантимент обаче според внушенията на спектакъла отдавна е взела превес почти любовната ни привързаност към мобилните устройства.