Медия без
политическа реклама

Нерви и утехи

„Стихът е един гълъб”. И още лети...

Завръщане от чужбина, футбол, дреболии... Изпуснал съм новината, която, оказва се, съм чакал толкова години. Толкова много, че отдавна бях престанал да се надявам. Новината, че след четири десетилетия и половина за убийството на Виктор Хара най-после е въздадена някаква справедливост. Че са осъдени част от мъчителите и екзекуторите на певеца, погубен в Сантяго, Чили, през септември 1973 г. Вестта се е превъртяла, без да ме намери по обичайния път през медиите. Залисан в незначителни дела, научих я от едновремешни познати, потънали във времето, с които някога се бяхме събрали да издадем един музикален албум в негова памет. Звънят на стария стационарен телефон, понякога и нощем. В разговорите ни се мярка признание, че почти всички сме били изгубили надеждата

 

изморената истина някога да се разкрие.

 

Но ето че се стигна и до истината. Четиридесет и пет години, това е знаков период в българското време. Такъв е бил и срокът на истината и възмездието в Сантяго.

Чили тогава беше рана в съвестта на света и тази рана болеше милиони човеци и поотделно ни тласкаше към наивни усилия нещо да спасим, нещо да поправим. Планетата не бе съгласна да преглътне клането и никога не го преглътна. Чилийската рана с годините завехна, но никога не заздравя. В паметта на човечеството тя е още отворена, странно, но още тревожи, подсеща. Така и поетът още не е забравен – дори не знам дали с песните си или повече със смъртта си.

Тази смърт бе обвита в ужас и неизвестност, противоречиви и една от друга по-страховити подробности извираха от различни източници. Най-потресаваща бе легендата за отрязаните му ръце – отмъщение за неговото бунтовно дело на музикант и поет, символична и многозначителна измислица, всъщност съвсем близка до истината – китките на Виктор Хара са били жестоко премазани и натрошени, те са били обект на почти сладострастното зверство на палачите.

За място на смъртта му бе обявен стадионът в Сантяго, временен затвор за привържениците на сваленото чилийско правителство и за хиляди още обикновени демократи, интелигенти, работници, мирен чилийски народ. Там, между тях, в паузите между мъченията,

 

Виктор Хара бе създал последната си песен.

 

Другарите му по съдба, онези от тях, които останали живи, я бяха запаметявали и изнесли на късове от стадиона, за да бъде тя възстановена – смъртта я бе прекратила и недовършена, недоизречена, неизпята тя се разпространяваше по света с непозната за поезията скорост.

„Пет хиляди, събрани

в това парченце от града.

Пет хиляди, а в градовете

на цялото отечество колцина ли сме всички?

Десет хиляди ръце, които сеят

и фабриките съживяват.

Толкова същества, предадени на глад и студ,

На паника и болка, с души до лудост изтерзани!”

И още:

„Как е зловещо изражението на фашизма!

Те вършат свойто дело с точност равнодушно:

не ги тревожи нищо.

Кръвта им носи ордени,

с които се гордеят като с подвиг.

Това ли е светът, който си ни избрал,

Създателю?

Затуй ли бях седемте ти дни

на труд и упование?”

Дори недовършено, стихотворението е дълго, преливащо от страдание, от автентична болка и протест. И от един дълг на твореца, който трябва да се изпълнява до последния дъх:

„Заставят ме да бързам

секундите на вечността,

в които тишина и писък

принадлежат на тебе, песен...”

Това предсмъртно стихотворение бе

 

импулсът за онова скромно, но красиво дело.

 

И досега не мога да си обясня как се изпълни то – в едно време, когато всичко трябваше да се обосновава и съгласува, когато всеки текст и музика минаваха през определени инстанции, пък и парите за такива разноски в държавата бяха преброени. Но помагаха възмущението и състраданието, обхванали света. Началото на „Свободна песен”: „Стихът е един гълъб” можеше да се прочете по безброй плакати, листовки, вестникарски заглавия. Това ни окриляше, добавяше ни дух и енергия.

Издирихме плочи, които обикаляха вече от ръка на ръка, бързо избрахме поетите, които да преведат няколко стихотворения, момичетата испанистки, поклоннички на певеца, събираха и превеждаха текстове, изравяха изображения. Директорът на „Балкантон” Александър Йосифов пламна от идеята, колелото се завъртя. Може би в един месец се извърши всичко – почистиха се и се подредиха записите, отпечата се ефектната и драматична обложка и албумът (две дългосвирещи винилови плочи плюс осем стихотворения върху плика) бе в ръцете ни. Преводачите на стиховете, художниците, музикалните редактори и работниците от фабриката на „Балкантон” работиха безвъзмездно. Възнагражденията им, както и парите от продажбите отидоха във фонд за солидарност. Тогава думата „солидарност” имаше особен звук и тя сама бе награда за участниците. Имаше за нас и друг, необикновен, тържествен смисъл: да пренесем изкуството му и в България, да зачертаем смъртта му със собствения му глас, музика и слово –

 

да продължим паметта му след несправедливата гибел

 

„Свободна песен”, „Човекът е създател”, „Молитвата на орача”, Кой уби Карменсита?”, „Помня те, Аманда” се четяха, рецитираха се, пееха се, когато преводът позволяваше. Туптеше това творчество с български пулс и тръпка, нищо че създателят му бе погубен. Изкуството има тази сила.

Албумът се разпространяваше при музикални събития в цяла Европа, колекционери, любители и съчувственици се снабдяваха с него – поне докато раната Чили гореше в плътта на света.

 Сега „това е минало – неважно” би казал друг един поет, застрелян също. Присъединявам се – делата ни наистина принадлежат на миналото. Но не и истината. Не и справедливостта. Затова и припомням онези дни. А и да не се чуди читателят защо си звъняхме посред нощ, защо изпитахме облекчение и тържество, че престъплението е посочено и вината потвърдена. Истината се разкриваше бавно, обяснима омерта спояваше престъпниците. Преди десетина години се намери свидетел – млад войник, присъствал и трагично забъркан в престъплението. Написах за това в „Нерви и утехи”. Когато текстът излезе, бях в Любляна – телефонът звъня без спиране, с парите за роуминга можеше да се купи нов телефон.

Обявиха, че ще съдят убийците. И ето – осъдиха ги. Дори не мога да установя дали са същите, назовани тогава. Но дано да са истинските. И дано да са всичките. Които са живи. Тази тема в света въобще не е заглъхвала,

 

голямото престъпление не изветрява така бързо

 

Заглушена беше в България – тук почитателите на Пиночет съвсем не се броят на пръсти, някои се знаят поименно и очевидно ръцете им все още са дълги. Писаха се всякакви похвали за генерала с кървавите ръце, върнете се в началото на прехода и ще ги намерите.

Няма ги вече част от създателите на онзи албум. Почина Сашо Йосифов, заминаха си Калина Ковачева и Кирил Гончев, двете запалени девойчета, преводачки от испански, със сигурност са вече пенсионерки. Аманда и Мануела, сирачетата на Виктор Хара, би трябвало да имат внуци. Но справедливостта не е закъсняла, справедливостта е винаги навреме. Ние облекчено казваме, че справедливостта победи, но справедливостта не е победа, а норма. Колкото до поета, Виктор Хара победи в мига, когато го убиха. Време е да се примирим, че сред мъртвите победителите са повече, отколкото между живите...