Завръщане от чужбина, футбол, дреболии... Изпуснал съм новината, която, оказва се, съм чакал толкова години. Толкова много, че отдавна бях престанал да се надявам. Новината, че след четири десетилетия и половина за убийството на Виктор Хара най-после е въздадена някаква справедливост. Че са осъдени част от мъчителите и екзекуторите на певеца, погубен в Сантяго, Чили, през септември 1973 г. Вестта се е превъртяла, без да ме намери по обичайния път през медиите. Залисан в незначителни дела, научих я от едновремешни познати, потънали във времето, с които някога се бяхме събрали да издадем един музикален албум в негова памет. Звънят на стария стационарен телефон, понякога и нощем. В разговорите ни се мярка признание, че почти всички сме били изгубили надеждата
изморената истина някога да се разкрие.
Но ето че се стигна и до истината. Четиридесет и пет години, това е знаков период в българското време. Такъв е бил и срокът на истината и възмездието в Сантяго.
Чили тогава беше рана в съвестта на света и тази рана болеше милиони човеци и поотделно ни тласкаше към наивни усилия нещо да спасим, нещо да поправим. Планетата не бе съгласна да преглътне клането и никога не го преглътна. Чилийската рана с годините завехна, но никога не заздравя. В паметта на човечеството тя е още отворена, странно, но още тревожи, подсеща. Така и поетът още не е забравен – дори не знам дали с песните си или повече със смъртта си.
Тази смърт бе обвита в ужас и неизвестност, противоречиви и една от друга по-страховити подробности извираха от различни източници. Най-потресаваща бе легендата за отрязаните му ръце – отмъщение за неговото бунтовно дело на музикант и поет, символична и многозначителна измислица, всъщност съвсем близка до истината – китките на Виктор Хара са били жестоко премазани и натрошени, те са били обект на почти сладострастното зверство на палачите.
За място на смъртта му бе обявен стадионът в Сантяго, временен затвор за привържениците на сваленото чилийско правителство и за хиляди още обикновени демократи, интелигенти, работници, мирен чилийски народ. Там, между тях, в паузите между мъченията,
Виктор Хара бе създал последната си песен.
Другарите му по съдба, онези от тях, които останали живи, я бяха запаметявали и изнесли на късове от стадиона, за да бъде тя възстановена – смъртта я бе прекратила и недовършена, недоизречена, неизпята тя се разпространяваше по света с непозната за поезията скорост.
„Пет хиляди, събрани
в това парченце от града.
Пет хиляди, а в градовете
на цялото отечество колцина ли сме всички?
Десет хиляди ръце, които сеят
и фабриките съживяват.
Толкова същества, предадени на глад и студ,
На паника и болка, с души до лудост изтерзани!”
И още:
„Как е зловещо изражението на фашизма!
Те вършат свойто дело с точност равнодушно:
не ги тревожи нищо.
Кръвта им носи ордени,
с които се гордеят като с подвиг.
Това ли е светът, който си ни избрал,
Създателю?
Затуй ли бях седемте ти дни
на труд и упование?”
Дори недовършено, стихотворението е дълго, преливащо от страдание, от автентична болка и протест. И от един дълг на твореца, който трябва да се изпълнява до последния дъх:
„Заставят ме да бързам
секундите на вечността,
в които тишина и писък
принадлежат на тебе, песен...”
Това предсмъртно стихотворение бе
импулсът за онова скромно, но красиво дело.
И досега не мога да си обясня как се изпълни то – в едно време, когато всичко трябваше да се обосновава и съгласува, когато всеки текст и музика минаваха през определени инстанции, пък и парите за такива разноски в държавата бяха преброени. Но помагаха възмущението и състраданието, обхванали света. Началото на „Свободна песен”: „Стихът е един гълъб” можеше да се прочете по безброй плакати, листовки, вестникарски заглавия. Това ни окриляше, добавяше ни дух и енергия.
Издирихме плочи, които обикаляха вече от ръка на ръка, бързо избрахме поетите, които да преведат няколко стихотворения, момичетата испанистки, поклоннички на певеца, събираха и превеждаха текстове, изравяха изображения. Директорът на „Балкантон” Александър Йосифов пламна от идеята, колелото се завъртя. Може би в един месец се извърши всичко – почистиха се и се подредиха записите, отпечата се ефектната и драматична обложка и албумът (две дългосвирещи винилови плочи плюс осем стихотворения върху плика) бе в ръцете ни. Преводачите на стиховете, художниците, музикалните редактори и работниците от фабриката на „Балкантон” работиха безвъзмездно. Възнагражденията им, както и парите от продажбите отидоха във фонд за солидарност. Тогава думата „солидарност” имаше особен звук и тя сама бе награда за участниците. Имаше за нас и друг, необикновен, тържествен смисъл: да пренесем изкуството му и в България, да зачертаем смъртта му със собствения му глас, музика и слово –
да продължим паметта му след несправедливата гибел
„Свободна песен”, „Човекът е създател”, „Молитвата на орача”, Кой уби Карменсита?”, „Помня те, Аманда” се четяха, рецитираха се, пееха се, когато преводът позволяваше. Туптеше това творчество с български пулс и тръпка, нищо че създателят му бе погубен. Изкуството има тази сила.
Албумът се разпространяваше при музикални събития в цяла Европа, колекционери, любители и съчувственици се снабдяваха с него – поне докато раната Чили гореше в плътта на света.
Сега „това е минало – неважно” би казал друг един поет, застрелян също. Присъединявам се – делата ни наистина принадлежат на миналото. Но не и истината. Не и справедливостта. Затова и припомням онези дни. А и да не се чуди читателят защо си звъняхме посред нощ, защо изпитахме облекчение и тържество, че престъплението е посочено и вината потвърдена. Истината се разкриваше бавно, обяснима омерта спояваше престъпниците. Преди десетина години се намери свидетел – млад войник, присъствал и трагично забъркан в престъплението. Написах за това в „Нерви и утехи”. Когато текстът излезе, бях в Любляна – телефонът звъня без спиране, с парите за роуминга можеше да се купи нов телефон.
Обявиха, че ще съдят убийците. И ето – осъдиха ги. Дори не мога да установя дали са същите, назовани тогава. Но дано да са истинските. И дано да са всичките. Които са живи. Тази тема в света въобще не е заглъхвала,
голямото престъпление не изветрява така бързо
Заглушена беше в България – тук почитателите на Пиночет съвсем не се броят на пръсти, някои се знаят поименно и очевидно ръцете им все още са дълги. Писаха се всякакви похвали за генерала с кървавите ръце, върнете се в началото на прехода и ще ги намерите.
Няма ги вече част от създателите на онзи албум. Почина Сашо Йосифов, заминаха си Калина Ковачева и Кирил Гончев, двете запалени девойчета, преводачки от испански, със сигурност са вече пенсионерки. Аманда и Мануела, сирачетата на Виктор Хара, би трябвало да имат внуци. Но справедливостта не е закъсняла, справедливостта е винаги навреме. Ние облекчено казваме, че справедливостта победи, но справедливостта не е победа, а норма. Колкото до поета, Виктор Хара победи в мига, когато го убиха. Време е да се примирим, че сред мъртвите победителите са повече, отколкото между живите...
можете да направите дарение през PayPal