Медия без
политическа реклама

Когато стабилокрацията срещна демокрацията

Или защо не е грешка, че срещата на Берлинския процес се проведе именно в Лондон

Епик фейл (епичен провал) или обичайно политиканстване в солидна демокрация беше оставката на британския външен министър Борис Джонсън точно за началото на срещата на върха на страните от Берлинския процес в Лондон? За повечето политици от Западните Балкани и за мнозина анализатори, специалисти по региона, беше първото. По моето скромно мнение е второто. Политическата нестабилност в напускащата ЕС Великобритания не само че не може да е причина за провала на такъв тип срещи, но дори е много полезна, защото дава няколко нагледни урока на желаещите европейско членство балкански държави.

Урок номер едно:

 

Излизането от ЕС е трудно

 

дори и за половинчата членка като Великобритания, която имаше множество изключения и на практика беше членка само с единия крак, което означава, че кандидатките трябва наистина много добре да се подготвят за членството и да си помислят сериозно дали наистина го искат. Какво ще стане, ако утре например някой балкански популист реши, че не му харесва в ЕС?

Урок номер две: Толкова сложен технически, икономически и политически процес като напускането на ЕС е несъвместим с ежедневната политика и краткосрочния хоризонт на избори, а още по-малко с вътрешнопартийните борби. Не случайно членството в някои държави беше подпечатано с референдум, а в британския случай беше подлагано на проверка на няколко пъти.

Урок номер три: Демокрацията е състезание на възгледи. На Балканите различният възглед се възприема като акт на враждебност, агресия и заплаха за стабилността на държавата и за сигурността на вожда.

Урок номер четири: Цената на популизма е висока и рано или късно се плаща с лихвите .... от данъкоплатците, които на определени периоди са и избиратели.

 

Усещането за провал

 

на петата среща на върха на Берлинския процес беше заложено още на предишната в Триест, Италия, миналия юли, когато Великобритания предложи домакинството с амбицията да покаже, че независимо от напускането си, ще остане ангажирана с този регион. Мнозина в региона и извън него още тогава заявиха, че това е подигравка. Какво послание изпраща една напускаща държава на страни, които искат да се присъединят, питаха министри, президенти, премиери, анализатори. Въпросът всъщност показва колко алогичен формат е самият Берлински процес, заченат от германската канцлерка Ангела Меркел преди пет години с идеята да се поправят щетите, нанесени от репликата на току-що избрания за председател на Европейската комисия политически ветеран Жан-Клод Юнкер (Люксембург, ЕНП), че по време на неговия петгодишен мандат начело на ЕК ново разширяване няма да има. Това стана в момент, когато парата на европейската политика на разширяването вече беше отишла в свирката. Всички страни от процеса бяха спрели да отбелязват напредък и бяха започнали да вървят назад. Старите вражди в района на бивша Югославия бяха започнали постепенно да се нововъзпаляват, светлина не се виждаше в края на евроинтеграционния тунел, затрупан от безучастен бюрократизъм. За петте си години живот инициативата, подета след това от Австрия, Франция, Италия, а тази година и от Великобритания показа, че всъщност търси себе си. Най-напред Берлинският процес се опитваше да покаже, че големите страни - членки в ЕС, стоят зад процеса на разширяване. След това направи опит да подпомогне страните от региона да решават двустранните проблеми помежду им. Миналата година в Триест тя се трансформира по-скоро във финансово-икономическо рамо на политиката на разширяване. Тогава бяха договорени множество транспортни, инфраструктурни и икономически проекти. Тази година обаче

 

ситуацията е коренно различна

 

ЕК най-сетне преразгледа политиката си на разширяване и излезе с чисто нова стратегия, която ясно показа очакванията на Съюза към всички желаещи европейско членство. Засядането в плитчината на самия ЕС по отношение на вътрешните му реформи засили вятъра на промяната, който задуха откъм Брюксел в началото на годината. Страните кандидатки получиха повече от ясно послание в София на срещата на върха със Западните Балкани, че процесът е двупосочен и изисква пълна отдаденост. Всичко това на практика обезсмисли Берлинския процес, който не би могъл да допринесе с нищо повече. Дори наливането на пари от страна на ангажираните страни членки в регионални проекти губи смисъл, тъй като предложението на ЕК за нов бюджет на ЕС за периода след 2020 г. консолидира тази помощ доста по-добре отпреди. Така че, дори и правителството на Тереза Мей да беше стабилно и дори да го нямаше Бризходът, срещата в Лондон щеше да бъде залеза на Берлинския процес.

 

Бризходът, или как да запазим и вълка сит, и агнето цяло?

 

Противно на твърденията на някои в района на Западните Балкани (предимно евроскептично настроени политици като сръбския външен министър Ивица Дачич например), че Бризходът не е добра среда за провеждане на среща със страни кандидатки, по-подходящ момент едва ли можеше да има. Държави, за които ЕС е само преговорни глави, финансиране, проекти, безвизово пътуване виждат от първа ръка какво преплитане на червата представлява членството. Интеграцията е толкова дълбока, че пълното напускане се оказва задача с много неизвестни. Онези, които обещаваха реки от мед и масло след напускането на Великобритания, възстановяване на националната идентичност и суверенитет се оказаха напълно неспособни да покажат как точно ще стане това и колко ще струва. Темата за Бризхода доминира дневния ред на Великобритания от прословутата „европейска” реч на Дейвид Камерън от началото на 2013 г. Много приказки за лошия колонизатор Брюксел изтекоха оттогава, а решението на задачата изглежда по-далече от всякога. В страните от Западните Балкани темата за ЕС по същия начин постоянно е в устата на управляващите, но конкретните действия са малко. И в двата случая Брюксел стои и чака какъв план ще им представят онези, които искат да излязат, и онези, които искат да влязат. Най-добре обясни ситуацията председателят на Европейския съвет Доналд Туск (Полша, ЕНП) в понеделник: „Политиците идват и си отиват, но проблемите, които са създали, остават”. Той каза това именно по повод оставките на Дейвид Дейвис и Борис Джонсън в Лондон.

 

Стабилократи срещу демократи

 

Срещата в Лондон събра на едно място стабилократи и демократи. Това провокира наблюдаващите Западните Балкани да се шегуват, че западните демокрации ще получат от западнобалканските стабилокрации урок по стабилност. Някога западните правителства (с изключение на Италия) бяха символ на стабилност, но сега вече дори и Германия не е остров на политическа сигурност и предвидимост. Бунтът срещу политическото статукво се разпространява като грипна епидемия из цяла Европа. Стабилни остават единствено стабилокрациите, които по дефиницията на професора по Югоизточна европейска история и политика от университета в Грац Флориан Бибър са правителства, които твърдят, че осигуряват стабилност и че са за европейско членство, но разчитат на неформални, клиентелистки структури, контрол над медиите и редовно производство на кризи, за да подкопават демокрацията и върховенството на закона. Има и друг термин, който възникна именно в региона и е също толкова подходящ – демократура. Политическата криза във Великобритания, която съвпадна със срещата със Западните Балкани, показва нагледно, че нестабилността е вътрешно присъща на демокрациите и е цената, която плащаме, за да имаме плурализъм. Повтаряното до втръсване твърдение в Югоизточна Европа, че най-важна е стабилността и в нейния храм можем да пожертваме дори демокрацията изгуби смисъл в Лондон, защото показа, че демокрацията е част от решението, не от проблема. По-добре временна нестабилност, отколкото вечна и само привидна стабилност. Рано или късно Великобритания ще се отърси от кошмара на Бризхода и от капана, в който я вкараха егоцентрични популисти. Въпросът за Западните Балкани е не дали срещата в Лондон се провали, а кога ще се отърсят от тумора на стабилокрацията. Лондонската драма е удобен момент за народите от региона да си отговорят на въпроса дали наистина искат членство в ЕС, какъв ЕС, докъде ЕС и когато си отговорят, да се залавят за работа.