Медия без
политическа реклама

ОБРАТНИ РАЗПИСКИ

Китай ще бъде шампион

Снимка: Архив

Аз съм последният човек, който ще седне да прави анализ на приключилото световно по футбол откъм игрови майсторлък, откъм телевизионен рейтинг или откъм „перфектност“ на организацията...За това си има статистики, има си Инфантино, има си политически и икономически целесъобразности. Ще кажа само, че пак гледах повечето от мачовете, а също така се гледах как гледам, гледах как гледат, обговарят и вкарват в празника си мондиала в Русия хиляди граждани у нас и в чужбина.

 

Феноменът „Мондиал“ ме занимава чисто човешки –

 

той е и социален феномен с много психологически, политически, че и антропологически, вероятно, аспекти.

Инак като човек на перото и рефлексията съм имал моменти на възторзи, но и на съмнения от Играта с топка и крака още от дете. Понякога се питах, ритайки в махалата, ама защо тия шашкъни толкова силно се бутат и спъват, защо толкова крещят и лъжат, а не гледат, примерно, хубави филми или не четат хубави книжки? Както бих предпочел аз, ако някаква сила, тази на социалната спойка, все пак не ме изстрелваше на игрището. Ще призная, че се колебаех дали да ритам с другарчетата, и понеже, признавам си честно, бях калпав футболист, често отнасях укори и подигравки. Динамиката на играта не ми пасваше на натурата; предпочитах в спорта неща като шах, плуване или борба – имам предвид като лично участие. Не само защото в тях бях добър, а защото ми допадаха като ритъм и правила. Но при все подигравките все пак допълвах отбора на класа и махалата винаги, когато имаше място. И се ползвах от известна уникалност – често бях единственият защитник. Всички искаха да вкарват голове, пък за вратар си трябваше по-сръчен от мене, та аз оставах защитник. И не тичах напред, а охранявах подстъпите към вратата. Както вече казах, правех го зле, та когато успеех да измъкна топката на някой ловък противников финтаджия (най-често случайно), моят отбор се случваше да ме засипе с похвали! Е, това му е доброто на играта, ако си отвътре –

 

учи, че не си сам, че сте заедно с такива като тебе,

 

дори да те псуват понякога поради левашка грешка.

Пък ако си отвън и само зяпаш, е друг вид идентификация. Футболът, както вече съм споделял, е велика игра на война. Нашите срещу вашите, своите срещу чуждите, жълтите срещу червените...Вкарването в чуждата врата е като превземане на чужда столица, атаката е като нападение на авангард, строяването и химните преди мача са като средновековни армии една срещу друга преди бой, и надъхването им с пряпорци, рогове и думкане по щитовете... Войната е любима приказка за поколения и поколения човеци – тук не ни трябва ни наративът на Омир, ни Шекспир и Толстой, стига ни да видим за какво се харчат най-големите пари в днешните кинопродукции. Хората обичат не войната, а своето удобство и зрелищата за война – това ги прави по-щастливи, вероятно и по-мирни. Затова при внезапните си пристъпи на скепсис и днес (защо аджеба си се втренчил и си губиш времето с тази случайно измислена игра, в която младежи развиват висока ловкост в ритането на кожено кълбо с крака, но се пазят смешно то да не ги удари в ръцете; в която бутането и търчането без ефект са много повече от красивите голове; в която поради сантиметров каприз на случайността уж зрели хора циврят от мъка, пък други реват като троглодити от радост), все пак гледам ли, гледам...

И ако трябва да се туря при хората от моята професия, то много по-близък ми е драматургът и поетът Елин Рахнев, футболен познавач и страстен фен, от примерно един Илия Троянов, който разказа на всеослушание, че световното не го интересувало.. .Всеки има право да се интересува от каквото си ще, има и правото да го споделя публично. Но ми се струва, че футболният фен, колкото и да е примитивен понякога, печели пред капсулирания в себе си депресант с нещо мъничко. Той просто е човек, който намира повод за индивидуална радост не заради индивидуална придобивка (спечелил от тото, повишили го в службата, наградил го кметът), а защото някакви, които не го познават, и честно казано не желаят да го знаят отблизо, са се изхитрили да промушат кожен плондир през добре охранявана от „чуждите“ бяла линия...

Хората, както вече казах, най-обичат игрите на война. Не ви трябва справка с електронните игри, за да го знаете – игрите на война са навсякъде – и в икономиката, и в политиката, и в културата, и в семейството. А понеже на всеки мондиал се размахват национални флагове, помпа се национална гордост и се заздравява или клатушка

 

не само футболната власт, но и политическата такава,

 

то ще направя следното пророчество. Смятам, че до трийсетина години футболен шампион на света ще стане страна, която сега дори не стига до класиране в регионалните групи. Просто защото има ресурса, населението и най-вече могъщата амбиция за това. Доколкото чух, тази страна вече е изградила базата за това си поредно доказване в спорта, и там обучава хиляди юноши в спартански условия. Сами ще се сетите коя е тя. Споменавам го, за да подчертая – войната и игрите на война са част от човечеството.