Деница Дилова е родена на 14 юли 1973 г. в Разград, където живее и днес. Работила е в неправителствена организация, като редактор на "Лудогорски вестник", пиар в администрация. През 2014-а печели първия анонимен конкурс за нов български роман на изд. "Сиела" с ръкописа си "Непорочна практика" (издаден под заглавие "Дневният живот на нощните пеперуди"). Има и една книга с кратки разкази - "Тънкости на приготвянето", а по-рано тази година излезе вторият й роман "Безумецът от Таро". 

--------------------------

- Има ли "женско" и "мъжко" писане? Героите ти са жени в процес на трансформация, би ли приела определението чиклит?

- Има женско писане. Това не е нито недостатък, нито нещо, което да ме накара да си коригирам стила. Аз още се уча, сега се ошлайфам. Спазвам някакъв ритъм, когато пиша. Повече мисля за фразата, отколкото за това, което се случва сюжетно. Ще приема всички определения. Ако няма трансформация на героя, няма смисъл от историята. Следващата ми героиня пак е жена, момиче. Искам да вляза в кожата на тийнейджър. Да си спомня как беше. И да я запратя в една странна история. Ще ми помогнат много дъщерите ми, които са в тийнейджърска възраст - поне се надявам. Няколко журналисти ми казаха, че пиша като мъж. А аз искам да пиша като мен.

- Измисляш имена на български градове - Розенград в "Дневният живот на нощните пеперуди", Преспан в "Безумецът от Таро". Крият ли се истински градове и улици зад белетристичните? А хора? 

- Смесила съм образи при адвоката в "Безумецът от Таро", Даниел от "Дневният живот..." също е облегнат на мои познати. Улици си записвам, като чуя интересно име, и ги използвам. "Цигуларска" например е улица в едно разградско село. Градовете са смесени - от мои любими, но Преспан е много измислен, въпреки че мислех за Плевен, докато пишех. Просто трябваше да си представям нещо. 

- Ти самата живееш в провинцията. Какво предопредели този избор?

- Доскоро смятах, че е спокойствието в пълния смисъл. Това, че всичко е на 10 минути път пеша. Или това, че тук всичко ми напомня за мама. Но знам точно защо. Имам странни малки ритуали, които са необходими за запазване на вътрешния ми център. Сред тях е това, че вървя по зададен ритъм, вървя пеша и не желая, докато се движа, да спирам и да чакам. Това ме разцентрова. Пресичане на улиците, прибягване, светофари, оглеждане, всичко това е нарушаване на ритъма ми на движение. Това може да ме скапе за целия ден. За градски транспорт изобщо не искам да чувам. Дори само изразът "градски транспорт" ми отнема всякакво желание да изживея деня. Та как ме виждаш в София? Намерила съм в Разград път по улици, по които няма автомобили, които водят до парка. Също мразя навалици, мразя да чакам на опашка, особено ако има хора и зад мен. Задаването на друг ритъм поради правила или големи групи хора ми действа като капан.

- Вълнуват ли те страстите и неволите на писателите от жълтите павета? Как една пишеща жена гледа на борбите, които - дори и в момента - си устройват мъжете в съвременната ни литература?

- Преди сякаш повече ме вълнуваха. Следя ги, но нямам какво особено да кажа за тях. Гледам в писмата на Уелбек, във Франция публичните войни между писатели са достойни за филм. Там са още по-хард, громят и осмиват световно признати имена. Хубаво е да се поглежда и навън, за да видим, че нищо извънредно не се случва тук. 

Просто не обичам крайностите. Тези хора очи в очи няма да са толкова крайни. "Фейсбук" ни направи фалшиво смели. Да напишеш неща за някого, които никога не би произнесъл с думи пред него, стана прекалено лесно. И всички се възползват в пълна сила. Това ме дразни. И все пак, за да се поддържа обществен интерес, навярно трябва да си краен, защото всеки се изказва вече. Но то не засяга само писателите. Във всички гилдии е. 

- Новият ти роман е любовен, хем с елементи на садо-мазо. Търсила ли си съзнателно скандалното, модерното? "50 нюанса сиво" е все още хит най-малкото. 

- В никакъв случай. Нямам нито една скандална сцена. Много исках да не разчитам на ролевите игри между двойката ми в романа, те да са само нахвърляни, за да покажат нестандартната страна на мъжа. Исках точно любовен роман и нищо повече. Самите сцени ми бяха нужни, за да извадя героя на показ, не са били самоцел. Затова и не са подробно описани. 

-  Възможно ли е да се разкаже нова любовна история, възможно ли е да е днес, да е в България? 

-  Възможно е. Беше предизвикателство. Да не убия героите. Мъжът да не изостави жената, тя да не абортира от него. Да измисля ситуация, в която страдат и двамата. Признавам, че първият ръкопис, който изпратих в "Сиела", свършваше много блудкаво, оптимистично. Послушах съвети на редакторката и на приятелки. Няма любовна история, която да се помни и да не е трагична. Така е. Затова завъртях финала. При мен беше цел единият герой да е на границата с невъзможното, но да не е луд. Когато си оформиш в главата героя, вече идват сами репликите, действията и оттам - интересният сблъсък между него и героинята ми.

- Спечели анонимен конкурс за ръкопис. Това си е сериозна работа - от една страна, скачаш сред 400 графомани и трябва да изпъкнеш, от друга - нe дават бонус точки заради името или красивото ти лице. Как попадна там?

- Случайно. Нямах никакви амбиции с писането преди това освен една книжка с разкази. Приятели ми изпратиха линк към конкурса. Сериозна работа е да те забележат. Затова в първите три страници се бях оляла в измислянето на сентенции. После при редакцията ги съкратихме, защото сами по себе си бяха хубави, но спъваха хода на историята. Но все пак бях направила впечатление. А какво ти е лицето, няма никакво значение, когато ти е тъпа книгата! Аз бързо губя интерес, ако не бях спечелила, нямаше да пиша повече. 

- Имаше тогава спекулации, че родствената връзка с Любен Дилов-син е изиграла роля да победиш. 

- Това, че спечелих, е и най-хубавото, и най-лошото нещо през последните години в живота ми. Затова съм казвала другаде, че си плащаме за изпълнените желания. Когато обявиха журито, вече бяхме пратили ръкописите. Естествено, че ако Дилов фигурираше в обявата за конкурса, нямаше да участвам. Ние сме на по 45-50 години, на никого от нас не му е до циркове от тоя вид. С късното обявяване на членовете на жури обявиха и броя на постъпилите ръкописи - 460. Вероятността да спечеля в тази конкуренция беше малка. Имах няколко месеца до финала, за да реша дали да се откажа заради Дилов, или да послушам съвета на най-близките си. Например бившата ми редакторка Миразчийска ми каза: "Спокойно, няма да спечелиш. Най-много да станеш трета".

Мъжът ми ме посъветва пък да се обадя на братовчед си и да го накарам той да напусне журито. В крайна сметка реших да спазвам правилата - запазване на анонимност. И се случи най-лошото - спечелих. Неудобството беше както за мен, така и за цялото жури. Ако някой вярва на честното ми спечелване, то това са децата, мъжът ми, една-две приятелки. И журито. Смятам, че всички други останаха с лошо впечатление, но това беше мой избор. На фона на големите лоши събития в живота това е дреболия, сега, като мина време, вече ми е смешно, но тогава го изживях под силен стрес. Това е моят урок - когато искаш нещо толкова силно, ако се сбъдне, очаквай съдбата да те срита. Между другото Дилов е във всяко жури вече, дори не мога да участвам в "Мис Плеймейт"!