НА ПЕЙКАТА ПОД КЕСТЕНА
В градинката обществена,
на пейката под кестена,
ми хрумна странна мисъл: - Като писмо по восък
смъртта изтрива знаците от тленния ни мозък
и пита се, пред тази фатална перспектива,
събраното в главите ни след туй къде отива?
Естествено, и то е градено върху факти,
почерпени от много предшественици, но
| процесът бил е сложен, в главата си все пак ти |
в едно си ги споявал и, ето, туй "едно",
добито с труд и пот
през цял един живот,
със тебе, като плява -
фют! - в миг се разпилява...
А, знаем се, ти вярваш си, че нещо си направил,
че нещо си прибавил,
микронче, дребосъче, но все пак твое, ново...
И на какво разчиташ? На писаното слово?
На своя стих? На прозата си?
В тоз миг безбройни мозъци
по нашата планета с подобна вяра мрат
и масово на вятъра отива им трудът.
За някакво си зрънце
такава разсипия!
Но трябва ли до дънце
таз чаша да я пия?
От днес далеч от мене
писателската мания
със нейното потене
над празни занимания! -
| Тъй казах си, но тук |
един зрял кестен - чук! -
улучи ме навреме
по старческото теме.
Усетих, че голям е,
по туй, че заболя ме,
но, весел, се потърках
и казах си: - Май сбърках,
виж само колко кестени край теб са разпилени
по твърдите пътеки и сухите терени -
те няма да покарат, и види се, макар че
подобно разточителство на вид излишен харч е,
това плодопилеене съвсем не е напразно,
и даже е направо природосъобразно. -
Тъй казах си и почнах на място таз поемка,
съзнавайки, че сигурно и тя е празна семка,
така че с право който от стихове разбира,
| ще каже и за нея, че е фира в ефира, |
- Какво от туй! - си казвах - Упорствувай! Пиши!
Тоз който не работи, той само не греши! -
И топъл, мек, приятен бе есенният ден,
и лъскавите кестени подскачаха край мен.
ПРИЯТЕЛСКИ ДИАЛОГ
Остаряхме, приятелю, тъжен факт, няма как,
неусетно животът отлита.
и ти, гледам те, куцаш със единия крак,
а и мене ме мъчи артрита.
И да бе само туй!.. Щом погледнем назад,
доста тъжно на двама ни става.
Тъй е, друг е животът ни, когато си млад,
ах, по-друго бе всичко тогава!
А сега сив, мъчителен денят ми, тече,
и такъв и за тебе е, зная, и, май можем да бъдем положителни, че
все по-лошо ще става до края.
Но какво да ти кажа? Нямам друго, освен
таз единствена дума: - Природа! -
а пък ти погледни ме и, в съгласие с мен,
чукни силно с опашка по пода!
МОЛЦИ
Вече трудно се движа и от своята стая
доста рядко излизам и вследствие тая
затвореност старческа всички мои сюжети
оказват се взети
все от случаи стайни. Та и тоз е от тях:
Снощи, като четях
на "Вечерна поща" последния брой,
подскочих, узнавайки, че е станал герой
на афера със подкупи, със две думи, на нещо,
направо зловещо,
което, да беше то
от противник извършено, но от наш, но от наш!...
И все пак се мъчех да си вдъхна кураж
и дори да опазя непокътната, девствена
свойта вяра идейна а и дейност обществена,
понеже касаеше се за факт единичен,
и, както се казваше в други дни, "нетипичен",
който не би могъл да ми прояде -
хайде, де! -
ни една бримчица от идейната ризница! -
Точно тъй. Но игрите на съдбата капризни са
и, излязъл от случката уж със дух несломен,
| в миг съгледах молец един да прехвръква пред мен.. |
- Ще ми снасяш яйцата си, стар хитрец, в гардероба! - .
хвърлил вестника, викнах му, преизпълнен със злоба,
и, въпреки хитрия му самолетен зиг-заг -
при четвъртото "пляс!" го размазах все пак..
Добре, но, разправил се със инсекта зловреден,
изведнъж в един смел,
но правдив паралел
нещо свърза го с моя си гардероб мирогледен:
подлецът (разкрития)
и молецът (убития)
се оказваха в същност еднотипни събития.
Единичен бил първия, нетипичен бил втория -
така или иначе... а бе, тъжна история!
И още по-тъжен стана този въпрос,
когато след малко пред самия ми нос
едно ново хвъркато - ой, ой, ой! - ми доказа,
че молците били не един или два
и че, ако намираха се в размножителна фаза,
то двубоят ми с тях бе започнал едва...
МОЯТА ЛЕЛЯ
Неотдавна, понеже
май че беше неделя,
се успах и сънувах
една своя леля.
Аз, доколкото помня,
нямам леля такава,
но във нашите сънища
какво ли не става,
тъй, че тя ми говореше::
- Недей плака, сине,
тролейбус 19
подир малко ще мине! -
Какво значеха думите й
до ден днешен не зная,
но след малко оказахме се
във нейната стая,
и доброто в гласа й
все тъй нежно струеше,
и утехата в него
така ласкава беше,
че до днеска бих искал
света да заселя
със човеци, добри
като моята леля.
ЗА ПОЛЗАТА ОТ ПОЕЗИЯТА
Късна есен е вече и ято след ято
над горите във синьото се вдигат от тук,
и невесела - чувствам - е земята, която
ще остане след малко без птичия звук.
И по асоциация, макар на шега,
аз си казвам с тъга,
че, явно, поезията напоследък е в криза,
понеже от цифрите на пазара излиза,
че стихове вече светът не чете,
А защо било тъй? Твърди се, че те
били вън от мода и съвсем безполезни
за живота във тез дни
на бума във техниката, които били
направили хората отчуждени и зли
Но защото такива са, аз си мисля по старому,
че и днес на поета свише даден е дарът му,
за да подобрява човешките нрави.
Как, например, Орфей е успявал да прави
меки и ласкави сърцата корави
на родопските зверове? Ще рекат, че е мит,
но дори да е мит, нали в него е скрит.
ясен смисъл, валиден и за нашия бит!
А, дори да оставим аргументите древни,
цял ред случки със нас, казал бих, всекидневни,
се оказват във спора на моя страна.
Тази сутрин, например, се зачетох в една
антология вехта и във нея открих
един стих,
единствен - не строфа, не стихотворение -,
но Изкуство, Поезия, вън от всяко съмнение!.
И - навярно защото
Хубостта и Доброто
според мене в изкуството са сиамски близнаци -
почувствах по някакви подсъзнателни знаци,
как, от прочита идеща, добротата обзе ме,
и усетих се някак си душевно по-чист...
И точно в туй време
едно мъничко, черничко буболече да вземе
да си прави разходки по печатния лист!
Аз -аха - да го смачкам, но си казах: - Не може
да изчезне цял свят с туй компютърче боже! - .
а то - сякаш буквичка,
необучена, глупавичка,
която по някаква приумица своя
на другите букви бе напуснала строя -
бързо-бързо, във паника, между текста полази.
И със право, защото, да не бе точно тази
странна милост, внушена ми от лиричната реч,
сега то би било вече нейде далеч,
| отвъд тяхната Лета, |
в онези полета,
отредени post mortem за членестоногите.
И оказват се прави, освен митологиите
за певците в Родопите, но
и антологиите,
доказали опитно,
че и днес е полезна поетичната лира,
защото намира
и акумулира
добринката в човеците... И към края сега,
вече не на шега,
си мисля, че даже,
ако се окаже,
че все пак не са толкова неоспорими
благотворните действия на нашите рими,
то те според мене
като птиче цвъртене,
са от полза, защото без тях, без поезията
светът на човеците би останал без звук.
..Така, както земята ни ще остане без тези ята,
дето - гледам ги - стапят се в синевата, към юг..
СТОМНАТА
Груба, проста, с две ивици, изорани със гребенче
на вълнички по тъмния като угар корем,
тя в дома ми тъй чужда е на стила му съвременен, че
за мен казал би гостът: - Не му вярвам съвсем!
Пък аз помня как в някаква - май тракийска - грънчарна,
бях усетил цвета й така свой, така наш,
че, задъхан от щастие , бях я купил за чара й - на
иван-милевски, казал бих - летен полски пейзаж,
И сега, щом я видя, чувам звън, чувам блеене,
и на двама сред нивите чувам говора прост,
и туй чувство - за мен дори -` порив тъй ненадеен е,
че "ка'ще" да му вярва споменатият гост.
И не ще ми повярва той, ако тук прочете, че с това
не гледжосано чудо на грънчарската пещ,
според някои чуждата за мен дума "Отечество",
откъм рафта ме лъхва със дъха си горещ..
ЛОШ МИГ - 2
Ей ме, седнал да пиша, но съм толкова тъжен
по обществена линия, че усещам се длъжен,
да послъжа и пусна лъч надежда в стиха си...
Но понеже крачката на лъжата са къси,
ще си кажа нещата,
мрачни, както си са,
като вината
за това отнеса
към някакво пристъпче на депресия тайна,
без причини обществени и изобщо нетрайна.
| Спасителна мисъл! |
Слагам горе: "В лош миг",
но, едва съм го вписал,
и се сещам: - Тоз трик,
при това със мотиви пак от същия род,
аз май вече веднъж съм го пускал във ход
и читателят, знам ли го, току виж разгадал,
че духът ми обществен доста взел е и дал... -.
Ала вече съм почнал, листът бял ме зове,
към заглавката горе слагам цифрата 2...
Но тез яхти, палати,
досега непознати,
тези свръхбогаташи
(сред които и наши),
това страшно безочие,
дето казва: - Какво че е
зле населението -
увеселението
нали в тази останала без закони държава
за нас продължава
все тъй буйно и вихрено, и все тъй безнаказано!.. -
нали туй всичко от други толкоз пъти е казвано,
че дори за перо, като моето сръчно,
оказва се мъчно
да изкаже по новому свойта болка от него
на тоз, който чете го.
(А това, да е ново
поетичното слово,
при всички писатели - моя милост включително -
поради суетата ни е съвсем задължително!).
Въобще лоша работа. И ето ме, спирам
и, захвърлил писалката, дори не намирам
за първи път днес
една от онез
патентовани мои, откакто се зная,
завъртулки към хумора, разведряващи края...
СПОМЕН ЗА ВАПЦАРОВ
Какво пишат поетите, щом почувстват се стари,
ако не мемоари?,
а когато ме питат, дали сме се знаели,
аз отвръщам, че имал съм, при това не една или
две, а много възможности да го видя и срещна,
но тогава той нямаше още славата днешна
(ремсистите само са го чели, разбирали
и на своите сбирки с млада жар рецитирали),
докато за нас
беше "пишещ работник", а пък ние тогаз - .
Богомил, Сашо, Аз,
(и Вутимски, в началото му) почти бяхме приети
като челни във смяната от млади поети
на непобедимата червена идея.
И тук ми е думата за вярата в нея,
но - повтарям - за жалост, не сме се познавали
и сме се разминавали
може би зад Народния, в онова кафене
на име "Средец", но повече - не,
и когато, случайно все пак един ден
(и не само случайно, но и предубеден!),
зачетох му книжката със двата комина,
още с първите стихове през ума ми премина,
като искра, предчувствието: бях усетил - наистина! -,
колко беше тя честна, безискуствена, искрена,
и как - освен дарбата - в нея имаше нещо
убедено, горещо
и, за съжаление, такова, каквото
май на нас не достигаше - днеска знам го - защото,
да, той бил е работника, той бил е огняра,
а нашата вяра
беше от книгите и от картините,
и от общия ляв огнен дъх на годините.
И уж ние използвахме тези същите думи,
а от туй, че за нея бронебойни куршуми
не бяха открити, не бяха открити,
бледнееха бузите ми, и, подобно магнити,
тези думи влечаха ме, а сред тях бе и словото,
не сектантското, новото,
сякаш важащо за мен лично: - Нима
само хлябът ги сбира? -
... Сега няма го вече. "Огън!". Залп. И тъма.
И заглъхващо "Той не умира!"...
Днес години са минали и у нас той на почит е,
ала всяка година, при все "новите прочити",
е ту премълчаван,
ту изопачаван,
но понеже стрелбата по такава мишена
се оказва със трудност, уви, повишена,
и сега стиховете му"навъсени, къси",
надживели века си,
ни изгарят със вярата си,
не разстреляни, млади,..
И мемоарите се
превръщат в балади,
и днес, гдето кръвта му бе тогава пролята,
се издига чудесният "Музей на земята",
събрал в своите
зали
цял безброй от
кристали,
като него родени от таз наша земя,
и аз снощи усетих, че нощта занемя,
чула дребни кристалчета и двуметрови друзи, как
свирят същата музика,
която шестимата чух там долу да пеят,
а да пееш в смъртта си "е прекрасно, нали?",
| и, сякаш че техен мавзолей бе музеят, |
светещ в мрака на дните ни, грозни, подли и зли!
